Междувременно социоложката от лявата му страна дрънкаше нещо за доклада, който смяташе да представи утре — „За неоконфуцианската прагматична етика и Новата пирамида“. Хамиш се чувстваше толкова добре, че се сдържа да я попита откъде е откраднала втората част от заглавието.

— Разбирате ли, господин Брукман, със залеза на Просвещението залязва и социалната му структура с форма на диамант, доминирана от голяма и жизнена средна класа. Моделът насърчавал жизнеността и находчивостта, но също така и вятърничавост. Кичът и непостоянството, залели вашата Америка, която завинаги ще си остане в пубертета.

Хамиш отвърна с вежлива усмивка, която тя погрешно интерпретира като задълбочен интерес и размърда деликатно боядисаните си пръсти.

— Подобно обществено устройство е нестабилно. Прекалено е зависимо от високото ниво на образованието, добрите обноски, увереността и споделеното чувство за целенасоченост. Буржоата лесно могат да бъдат подбудени да се дърлят по тривиални теми, също както в древна Атина и във Флоренция. Само ги накарай да реагират прекалено силно на една раздухана заплаха, без да обръщат внимание на другите.

Социоложката явно полагаше усилия да задържи вниманието му, усмихваше се и накланяше леко глава, за да възстанови контакта всеки път, когато Хамиш вдигаше очи от чинията — вече рибно ястие, задушена жълтоперка, изключително скъпа, с лек намек за истински шафран. Той любезно я дари с продължителен поглед и си помисли, че изглежда доста по-привлекателна, отколкото бе първото му впечатление. Отпи отново от виното си и остави сервитьора да напълни чашата му, докато тя продължаваше:

— Както казва Платон, стабилното управление изисква широка основа, която се стеснява до малка, но изключително квалифицирана класа, родена и възпитана за управление. Това е моделът, възприет от деветдесет и девет процента от постземеделските цивилизации. Дори по времето на така наречения съветски комунизъм властта бързо се е съсредоточила у няколкостотин фамилии от кастата на номенклатурчиците — класическо феодално общество, въпреки цялата им външна егалитаристка риторика.

„Наистина ли си въобразява, че това не ми е известно?“ — запита се Хамиш. Докато кимаше лениво и не сваляше поглед от нея, той надаваше ухо към другите разговори. Зад него някакъв бразилски торен магнат предъвкваше догадки за извънземния Артефакт, които бяха станали досадни още преди часове. Междувременно от другата страна на масата някакъв умник от мозъчния тръст на Тенскватава обсъждаше вероятностно претеглената отговорност — идеята, че учените и изобретателите трябва да купуват застраховки или облигации, с които да покриват възможните неуспехи, което ще ги накара да спрат и да се замислят, преди да се втурнат да провеждат рисковани експерименти. Версия на Предохранителния принцип, изискваща товарът на доказателството да легне на раменете на онези, които предизвикват промяната. Интересна алтернатива на предложението за „научни журита“, която позволяваше създаващите риска да носят товара на регулирането на прогреса вместо да го контролират чрез бюрокрация.

Хитро, но безполезно, след като водещите фамилии на Първото съсловие се присъединяваха към Движението. Утрешните олигарси нямаше да използват пазарни методи. Бюрокрацията е по-лесна за контролиране.

— Така че всичко сочи към връщането към пирамидалната обществена структура. Но какъв тип ще бъде тази пирамида? — попита социоложката, която си мислеше, че е приковала цялото му внимание.

„Тя определено флиртува с мен“ — реши Хамиш.

— Ами, да, това е добър въпрос — отвърна той и си даде сметка, че езикът му малко е надебелял. „Виното е твърде добро. Отдай му дължимото, като отпиваш, а не лочиш.“

— Именно! — Социоложката закима енергично и златната й (всъщност позлатена) огърлица задрънча. Зъбатата й усмивка изглеждаше невъзможно бяла и тя полагаше огромни усилия, но Хамиш започваше да ги намира за… привлекателни, докато тя продължаваше.

— Дали издигащата се сега аристокрация иска да повтори грешките, накарали обикновените хора да се разбунтуват през хиляда седемстотин осемдесет и девета във Франция и през хиляда деветстотин и седемнайсета в Русия? Какъв е смисълът да заграбиш всички пари и цялата власт, щом това ще те докара до дръвника?

Хамиш нямаше отговор на това.

— Луи Шестнайсети и цар Николай са били потомци на инбридинг, умствено изостанали глупаци — каза той. — Освен това не са разполагали с инструментите на бъдещето. Разпространението на микрокамерите по цял свят. Или непогрешимите детектори на лъжа.

„Или — добави вътрешният му глас — пристигането на истински изкуствен интелект. Но да не споменаваме това трето нещо, което осигурява абсолютен контрол.“

— Е, тук сте прав — призна тя. — Макар че днес камерите и машините на истината често са толкова досадни за Първото съсловие, колкото са и полезни. Защото гледат нагоре толкова често, колкото и надолу.

— Да, но е достатъчно само прекъсване на реципрочността — отвърна той. — Чрез контролиране на информацията, насочването й само в една посока. Слагане на ръка върху базите данни. Фабрикуване на създаващи паника ситуации, така че обществото да подкрепя добронамерените „предпазни мерки“. Приемане на много закони за защита на личния живот, след това отваряне на някои вратички с подкуп, така че елитът пак да вижда всичко и законите да защитават само него.

— Разбира се, в програмата има и още много други неща — продължи Хамиш, вече набрал инерция. — От кастите на умниците ще видят какво се случва и ще надигнат глас. Така че трябва да пропагандираш много популистка нетърпимост към учени и други професионалисти, да ги наречеш „самодоволен елит“. И накрая… когато чиновниците и учените изгубят общественото доверие, просто отрязваш другите съсловия от информационния поток, поемаш пълен контрол върху камерите и правителствените агенции, и готово! Тирания, която ще издържи хилядолетия!