Бин се възхищаваше как тези умели хора схващат толкова много неща, при това толкова бързо, пък било то и с всичките им хитроумни инструменти и помощници. Беше чест просто да се намира в подобна компания.

Пол не беше съгласен.

— Откъде можем да сме сигурни, че в подбраното време има нещо специално? Може тези камъни да са пристигали с постоянно темпо през последния милиард години и вече да са изпълнили цялата Слънчева система! Никога не сме проучвали Астероидния пояс в търсене на толкова малки обекти. Онзи астронавт съвсем случайно е уловил един, който се е озовал достатъчно близко…

— И въпреки това съвпадението е ужасяващо — настоя Ана. — Трябва да има…

— Моля ви — намеси се професор Ян Шенсю и вдигна за момент очи от работната си станция. — Нещо се случва.

Сиянието на Земята се превърна първо в точка, после в кълбо, изпъстрено с облаци и проблясващи морета. Само че сега картината се завъртя и се насочи към космическия снаряд. Малката кутийка в предния й край отново се отвори и освободи платното.

Само че този път нещо не беше наред. Докато платното излизаше от кутията си, насред ярките отблясъци няколко от въжетата му внезапно се скъсаха! Единият ъгъл на огромния сияен правоъгълник се прегъна навътре. Други въжета се преплетоха. Бин примигна и стомахът му се сви, когато платното изведнъж се смачка.

— Явно нещо се е оплескало в последния момент — ненужно коментира Пол.

Бин бе спрял да диша от напрежение, докато наблюдаваше драмата, случила се преди много хилядолетия. Изпитваше състрадание към камъка-свят. Да измине такива огромни разстояния и на крачка от успеха всичките планове да отидат по дяволите. Ян Шенсю продължи да чете идеограмите, предаващи трагедията и разбитите надежди на Куриера:

Бин хвърли поглед към учения, който сякаш се беше зареял някъде далеч във времето и пространството, в очите му проблясваха меките лазерни отражения от помощната апаратура. Разбира се, пищният речник на извънземното същество явно беше резултат от дългото време, прекарано с древните хора преди много векове, в едни по-поетични времена.

Неспособна на каквито и да било маневри, капсулата се освободи от безполезното смачкано платно, а планетата се уголемяваше, профуча покрай нея — веднъж… два… три пъти… и още… Ако се съдеше по коментара на Пол, като че ли с всяко следващо орбитално преминаване се нарушаваше някаква безопасна граница. Краят наближаваше.

И накрая настъпи — последното политане напред.

Измамно меки при навлизането в атмосферата, пламъците скоро затанцуваха и зареваха почти яростно. Бин рязко си пое дъх, когато си даде сметка, че същото се е случило и с експедицията „Жен Хе“. Прониза го мъчителна болка, каквато би изпитал всеки китаец…

… а после покрай картината затрептяха нови символи с изящните щрихи на колеблива надежда.

Великото пътешествие щеше да приключи във водите, покриващи три четвърти от планетата — епично пътуване, свършващо с гроб на тинестото океанско дъно. Или със сблъсък някъде на сушата, последван от експлозия и пръсване на парчета.

Вместо това, докато гледаха как яйцевидният артефакт лети с главоломна скорост, следван от тясна огнена следа, прорязваща облаците, отпред се появи огромен покрит със сняг планински масив! Капсулата удари склона под върха, вдигна бели пръски към небето и рикошира, описа ниска дъга… последва втори страничен удар, после трети…

… и овоидът най-сетне се затъркаля и спря, обгърнат от дим, в един планински ледник.

Горещината стопи леда и образува нещо като гнездо. И малко след пристигането си сред огън и рев снарядът от космоса почти изчезна под ледената повърхност.

Бин примигна, за да махне сълзите от очите си. Това биеше всички теледрами, които го караше да гледа Мей Лин.

Междувременно архаичните идеограми продължаваха да текат по камъка-свят. Ян Шенсю мълчеше, хипнотизиран като всички останали. Бин погледна съвременните китайски знаци, които се образуваха в ъгъла на дясното му око. Собственият му асистент му предложи малко по-груб, не толкова лиричен превод.