Шрифт:
Картината се върна към онова, което виждаше възрастната жена. Старицата отново гледаше гарафата. Сега обаче четката й обезобразяваше веселата подводна сцена с един-единствен символ в кървавочервено. Мей Лин ахна, когато го прочете.
Бягай.
Рязко свали очилата. Беше плувнала в пот, сърцето й туптеше бясно от ужас. Беше абсолютно сигурна, че капанът е заложен за нея. Но защо? Тя съдействаше. Отиваше в полицията по собствена воля!
Отговорът я порази с очевидността си. Нямаше никаква среща в най-близкия участък. Това беше измама, целяща само едно — да я накарат да дойде тук.
Какво да прави? Къде да иде? Може би да тръгне в другата посока… към оживените улици… да се опита да се свърже с инспектор Ву…
— Майката върви натам — каза момчето, хвана ръката й и я задърпа. — Навсякъде има коблита, а също и лоши хора. След трийсет и осем секунди ще разберат и ще се втурнат от всички страни. Но ние знаем как да се грижим за майки.
Тя впери поглед в него и понечи да се дръпне. Детето обаче отново се усмихна и погледите им пак се срещнаха за миг.
— Ела — настоя то. — Време е да бягаш.
И моментът на решението се озова в миналото. Забързаха заедно, далече от алеята с опасностите по уличката, която само допреди малко изглеждаше пълна с приказни фантазии. Само че сега Мей Лин знаеше, че в нея има и опасни очи.
Относителните предимства на хората и машините варират според задачите. Представете си графика, в която работите, които са „предимно за хора“, заемат високата суша. Тук ще намерите задачите, които се извършват най-добре от органичните хора, например изкусното готвене и елитната фризура. Следва „бряг“, съдържащ задачите, които хора и машини вършат на еднаква цена — например педантичното сглобяване на скъпи части. Или санитарни работи.
Под тези работи ще откриете „океан“ от задачи, които се извършват най-добре от машини — като масовото производство или управлението на трафика. Когато машините стават по-евтини, по-умни или и двете, нивото на водата се покачва, така да се каже, и това води до две следствия.
Първо, машините заместват хората, като поемат „наводнените“ задачи.
Но способностите на новата машина могат също така да допълнят и разширят обхвата на предимно човешките задачи, като повишават стойността на доброто им изпълнение. Понякога новите възможности за хората изникват като новообразувала се планина, която се надига от морето.
Робин Хенсън, емулиран герой от уебпиесата „Трилема“36.
Фалшиви диаманти
Прозвуча гонг, който призова всички гости в банкетната зала с размерите на самолетен хангар. Личен облечен в ливрея прислужник настани Хамиш на средновековния цистерциански стол с висока облегалка, след което се навърташе наблизо през цялото угощение, пълнеше кристалните бокали с позлатен ръб и сервираше ястия в чинии от остъклена лунна почва. (Рупърт Глаукъс-Уортингтън бе поръчал прочутия си сервиз, когато колекцията лунни скали на НАСА беше продадена на търг за погасяване на дългове.) Всичко беше изумително в крайността си, но Хамиш се чудеше най-вече на прислужниците.
„Как го правят, за бога?“
Не беше цената. Когато имаш седем-осем деветки по скалата на богатството, можеш да си позволиш всякаква лична помощ, която си искаш, за абсолютно всяка задача. Онова, което не можеше да се купи само с пари, бе конфиденциалността. Колкото повече хора участват в някой разговор, толкова по-вероятно е изтичането на информация, от слухове до записи във всички спектри. Въпреки ясните основни правила за това събиране (наред с Фарадеевата защита, която да държи настрана Световната мрежа), всеки в помещението би могъл да носи някакво новоизлюпено шпиониращо устройство. Някоя малка начинаеща компания, аматьорска група или дори жалко остаряло правителство можеше да си осигури временно надмощие.
Хамиш се замисли как най-високопоставените фамилии — Глаукъс-Уортингтънови, Бин Джалил, Боголомови, Дюпон-Вонесенови, Ву Чан и тъй нататък — са допуснали толкова много хора да участват на това събиране. Въпреки че благоприличието изискваше разговорът по време на вечерята да е лек и основните теми бяха оставени за утре, някой със сигурност щеше да прекали с питиетата и да се раздрънка.
По време на супата той бъбреше с някаква социална психоложка от Дарамсала, но през цялото време не спираше да се чуди. „Може би лоялността на прислужниците е внушена чрез хипноза. Незаконно на повечето места. Но пък Швейцария и Лихтенщайн никога не са влизали в Европейския съюз. Или пък може да им се плаща с фючърсни опции, които се осребряват след десетилетия и само ако са спазени определени критерии.“
В един от методите имаше малко повече класа. Намери някое затънтено село, тънещо в мизерия, болести и безнадеждност. Налей достатъчно пари, за да го промениш — училища, болница, работни места и стипендии за по-интелигентните младежи. Създай си местен благодарствен култ. В крайна сметка получаваш надежден източник на лоялни и привързани към теб слуги. Както и добра реклама.
„Може пък да го правят по старомодния начин. С изнудване. Предадеш ли ни, ще кажем на ченгетата какво си направил.“ Хамиш хвърли поглед към личния си сервитьор и реши, че мъжът изглежда доста як под копринената униформа и безупречното внимание. Изпи виното си и докато онзи му наливаше отново, забеляза на ръката му нещо като едва забележими следи от стара татуировка, загатваща вероятно за тежко минало.
„С очила можех да направя пълен анализ. Но пък е по-забавно да събираш парчетата едно по едно, по стария начин.“
В действителност Хамиш си прекарваше чудесно и си водеше наум бележки, които по-късно да бъдат проучени и разширени от екипа му. Читателите и зрителите обичаха това! Разбира се, богатият му злодей трябваше да е от някой друг богаташки кръг. Може би техномилиардер надерит, богат побъркан учен или член на някой либерален заговор… със сигурност не и благородник! Особено като се има предвид, че този елит на елитите бе на път да се съюзи с Тенскватава.