Постепенно приближи мрачния сив бетон и неволно започна да си мисли колко надалеч се простира стената — губеше се в далечината от лявата му страна, като се придържаше към новата брегова линия, докато не стигнеше огромното блато, което навремето бе провинция Шандон… Отдясно пък продължаваше покрай реката чак до щастливите райони далеч нагоре по течението, където Хуанпу се превръщаше в Яндзъ и хората не се страхуваха от надигащи се води. Колко милиона бяха наети за построяването на Новата велика стена? И колко други милиони се трудеха като затворници, мобилизирани по един или друг повод да участват в огромната задача да освободят Китай от поредния нашественик?

Тази част на стената изглеждаше добре — е, малко се ронеше заради евтините материали и бързия строеж преди две десетилетия, след като тайфунът Марико едва не удави града. Бин обаче знаеше, че някои участъци са покрити с гадни неща — остри като бръснач жици, които почти не се виждаха с невъоръжено око, както и чувствителни на топлина пипала с отровни върхове.

Когато моментът настъпи, Бин се залюля, скочи, стъпи на преградата само за миг и се хвърли във водите на стария яхтклуб сред фонтан от пръски.

Беше неприятно, разбира се — лабиринт от потрошени яхти и опасни въжета, които се спотайваха в мътилката от водорасли и отходни води. Без да губи време, Бин се изкатери на една яхта и скочи на следващата, затича по трасето с препятствия с ловкост, придобита в толкова потопени места, че не можеше да ги запомни всичките, като гледаше да стои колкото се може по-малко в тинята.

„Тук май има доста неща за прибиране“ — помисли си. Може би нямаше да е зле да се върне — ако късметът не му изневереше и ако животът му продължеше по досегашния начин. Скромно, поносимо мизерно.

„Може пък в крайна сметка да рискувам — каза си. — Ще се опитам да намеря брокер, който може да предложи големия бял камък за продан по някакъв начин, при който да останем в безопасност…“

Преди да се качи на последната камениста ивица, отделяща яхтклуба от морето, видя спасителна шамандура — поклащаше се до една потънала яхта. Щеше да му е полезна при дългото плуване към дома.

Хакер се опитваше да не изостава от плуващия до него спасител. Оказа се обаче трудна задача, тъй като тялото му бе цялото натъртено и насинено от аварийното приводняване и разминаването със смъртта при кораловия риф.

Освен това бяха нужни и известни усилия, за да свикне с предпазния костюм, рекламиран като „добър за всичко, от открития космос и Еверест до морското дъно“.

Още не можеше да се съсредоточи. Усещаше ръцете си като кренвирши, докато натискаше копчета и дърпаше лостчета, за да отвори допълнителни хриле по ръба на шлема, та да може да черпи повече кислород от водата.

Още по-лошото бе, че проклетият делфин си оставаше все така нетърпелив. Когато Хакер се опита да отвори допълнителните перки на ботите, за да плува по-добре, създанието изстена отчаяно и зацвърча недоволно. След което продължи да го бута напред с муцуна.

„Като някой изгубил търпение роднина, принуден да бута инвалид — с отвращение си помисли Хакер. — Не съм длъжен да търпя това!“

Звуковият сензор в челюстта му показваше, че са се отдалечили навътре в морето и са оставили коварния риф далеч зад себе си. А заедно с него и разбитите останки от скъпата му суборбитална капсула.

„Трябваше да се опитам да спася повече неща. Ако не друго, поне радиостанцията.

Или спасителния сал под седалката! Защо не се сетих за него? Трябва да се върна!“

Досадният делфин избра точно този момент да го смушка отново.

„О, стига вече!“ Хакер понечи да се обърне към създанието и да го перне хубаво. Можеше пък и да разбере. Да го остави на мира…

Преди обаче да успее да се завърти, отляво се появиха още две сиви тела, последвани от друга двойка отдясно. Новодошлите започнаха да ги обикалят, сканираха Хакер и спасителя му с оглушително сонарно цвъртене и писъци, които резонираха през кристалните води и накараха челюстта му отново да запулсира.

Най-сетне успя да се обърне и се помъчи да поеме в посоката, откъдето беше дошъл. Три от големите сиви създания обаче препречиха пътя му. Явно нямаше да му позволят подобни опити.

Известно време — неясно колко — Хакер им крещя. Не можеше да чуе ругатните си, но визьорът му се покри със слюнка и мъгла. После горчивият гняв изведнъж се стопи, сякаш изтече в морето. Яростта изчезна, за да се смени с примирение.

— Добре… добре — помъчи се да каже разбираемо той, като постепенно се овладяваше, докато шлемът премахваше парите от тирадата му и вкарваше още кислород. Можеше също да предава гласа му, стига да си спомнеше как точно се прави. — Добре, ще направим каквото искате. Но това означава, че вие сте отговорни. Вие трябва да се грижите за мен. Поне докато не успея да се свържа с проклетия спасителен екип.