Мей Лин беше чувала тази фраза. Помъчи се да си спомни и напъните й явно задействаха режима на търсене на очилата. Трепна, когато безтелесният глас започна да обяснява:

— Преди осемнайсет години групи за човешки права настояха принципът да бъде увековечен в прочутата Международна голяма сделка, твърдо и окончателно отхвърляйки противоположната традиция, дълго спазвана от повечето човешки общества, според която всичко, което не е изрично разрешено, се приема за забранено. Активисти нарекоха тази промяна в принципите по-важна и фундаментална дори от свободата на словото. По-късно някои социални психолози обявиха реформата за безполезна, тъй като се отнася за дълбоко вкоренен културен постулат, а не за точка от закона. В замяна на гарантирането на този принцип професионалните гилдии и аристократите успяха да спечелят официално приемане на Съсловията…

Мей Лин успя да прекъсне педантичната лекция, която и без това не й беше от особена полза. Същият проблем важеше и за други два виртуални лозунга, развяващи се на несъществуващ вятър…

и

Разбира се, имаше начини да проследи темата. Цяло море от определения, обяснения и коментари, подходящи дори за недостатъчно образована жена. Дали демонстрацията искаше да примами зрителите да проучват? Или реалната цел на младежите бяха именно всички тези двусмислени послания? Може би искаха да разбунят духовете и да раздразнят по-възрастните с неясните цели на протеста си?

Какъвто и да бе отговорът, Мей Лин беше изгубила търпение.

„Китайците са били открити хора, известни с това, че казват каквото мислят и мислят каквото казват. Но дали сега, след като станахме най-голямата сила на света, не възприемаме по-класически азиатски подходи? Дали не скриваме мотивите и целите си зад пластове уморителен символизъм?

Както и да е — помисли си тя с известно задоволство, — хората ще забравят за тези хлапета веднага щом конференцията за Артефакта поднови работата си.“

Дръпна се до стената на най-близката сграда, съсредоточи се и замига, за да се махне от това шантаво виртуално ниво и да се върне при благословената простота на десето ниво, където дружелюбна жълта стрелка щеше да й покаже пътя обратно до защитната стена, разделяща тези богати жители на Шанхай от застрашителните тъмни вълни. И оттам до кея за водните таксита, където можеше да хапне, преди да поеме към…

Изведнъж нещо изскочи пред очите й. Повикващ символ, който показваше, че я очаква съобщение на живо. Проблясваше неотложно… и цветовете на райета показваха, че е от официалните власти. Малко нервно Мей Лин погледна към пулсиращата икона и мигна, за да приеме обаждането. Непосредствено над уличния трафик и пешеходците изникна лице и горната част на тяло. Мъж, със строг поглед и с униформа.

— Пяо Мей Лин, аз съм Джин Пу Ван от Държавна сигурност. Трябваше да положа известни усилия, за да ви открия.

Думите прозвучаха като упрек.

— За щастие успях да хвърля пресяваща мрежа, която откри ириса ви веднага щом започнахте да използвате очилата си. Трябва незабавно да се срещнем и да поговорим за съпруга ви.

Гърлото на Мей Лин се стегна и тя се препъна. Малкият Сяо Ен, който се беше унесъл, изскимтя във вързопа на гърдите й и стисна малките си юмручета.

— Какво… какво е станало?

Наложи се да произнесе думите на глас, за да е сигурна, че очилата ще я чуят. Двама минувачи я погледнаха изненадано и раздразнено, че някой може да прояви подобна простащина. Да водиш телефонен разговор на толкова висок глас, че да пречиш на хората на обществено място? Ама че безобразие!

Мей Лин обаче не разполагаше дори с микрофон на гърлото и нямаше особен избор.

— Какви новини имате за него?

— Никакви — отвърна служителят. — Искам да обсъдя с вас как да го спасим от лошата компания, с която се е забъркал. Как да го върнем в обятията на любимата му страна.

Мей Лин се страхуваше от коварни подводни течения, а ето че изведнъж я заля вълна на облекчение. Огледа се и заговори по-тихо:

— Аз… вече казах на другите полицаи всичко, което зная. Те провериха истинността на думите ми с машини и наркотик. Не виждам какво бих могла да добавя.