„Сигурно са мислели за тях като за богове и чудовища.“

Колко лесно беше да се засмееш на подобна наивност. Но всъщност можеше ли някой да гарантира, че и съвременното човечество се е развило достатъчно, за да ги разбере? Да разбере най-важното?

Междувременно ученият Ян продължаваше да превежда:

Капсулата се завъртя, отново разгъна платното и то започна да действа като постепенна спирачка — използваше източника на светлина пред капсулата. „Това е нашето слънце“ — осъзна Бин. Не можеше да е друго.

— Знаех си! — ликуващо възкликна островитянинът. — Разбира се, в този край няма лазер. Така че слънчевата светлина няма да е достатъчна.

Докато звездата отпред растеше, превръщайки се от точка в мъничък видим диск, пред камъка-свят изведнъж изникна ново тяло — огромна сфера на ивици, изпъстрена с ред след ред завихрени многоцветни бури.

Преводът на Ян Шенсю се запрепъва; дори с помощта на компютъра можеше да предложи единствено догадки. В края на краищата Куриерът разполагаше с ограничен човешки речников запас. Древните индуси и китайци са знаели много малко за астрономия, космическа навигация и всичко останало.

„Също като мен“ — помисли си Бин, докато облачното кълбо на ивици приближаваше стремглаво към него.

— Гравитационно отклонение покрай Юпитер — промърмори с явно възхищение Ана. — Все едно да прокараш микроскопична игла през столетия и светлинни години. Трябвало е да преценят идеално момента на изстрелването.

Огромната газова планета профуча покрай тях с изнервяща скорост, а капсулата с издутото си платно се понесе в остър завой покрай слънцето и отново полетя в черното пространство. Далеч… и още по-далеч… докато не спря в края на широката дъга… и се насочи отново към вътрешността, приближаваше се към звездата от друг ъгъл, а платното отново се изпълваше с буйни потоци светлина.

— Но скоростта все още е твърде висока — обади се Пол. — Тази игла трябва да направи много бодове, множество завъртания покрай други планети наред с Юпитер и Слънцето.

Преценката му се потвърди, когато кипналата слънчева сфера се стрелна покрай тях — очите на Бин се насълзиха от ярката светлина, — а после платното пак се прибра в контейнера си… и не след дълго покрай капсулата профуча по-малко кълбо — толкова близо, че Бин имаше чувството, че минава през горните слоеве на неспокойните жълти облаци, когато около образа за момент се появи сияен ореол.

— Използвали са като спирачка атмосферата на Венера. По дяволите! Трябвало е да изчислят орбитите с точност до милиардни, за да планират подобни маневри от такова огромно разстояние и с такава разлика във времето.

Последва още едно рязко приближаване и завиване покрай Юпитер…

— Да, макар че капсулата би могла да извърши малки промени в реално време между срещите, с помощта на платното — отвърна Ана. — Но въпреки това не биха го постигнали с такава точност, ако са нямали предвид конкретна цел. — Тя също замърда бързо пръсти. — Би трябвало да са знаели за Земята. От инструменти като нашия телескоп „Търсач на живот“… само че много по-съвършени. Знаели са, че планетата ни има кислородна атмосфера, живот, прекалено много метан, може би хлорофил. Но въпреки това…

Бин поклати глава, без да откъсва поглед от картината. Нямаше начин древните хора да са разбрали нещо от това, дори Куриерът да им е показал същите образи и да им е обяснил за тези светове, кръстени на боговете им — или обратното. Започна да му се вие свят и му призля, докато шеметният танц на планетите продължи през още няколко разминавания, все по-смайващи зашеметяващи пируети, докато най-сетне усещането за лудешка скорост започна да отслабва. Темпото стана по-спокойно, макар и все така настоятелно. После, бавно и грациозно, се появи нова точка. Бин се сети коя планета е това по зеленикавосиньото й сияние.

— Капсулата явно е била настроена за фино приближаване до Земята чрез постепенни маневри чрез слънчевата светлина, докато не се озове на висока безопасна орбита, вероятно в точката на Лагранж — коментира Пол. — След това е останала известно време, може би векове, за да прецени ситуацията. Може би е използвала платното като параболично огледало за събиране на светлина и правене на преки наблюдения от разстояние. И накрая да чака.

— Да чака… какво? — със съмнение попита Ана. — Докато планетата не роди космически пътешественици? Но подобно времево съвпадение е невероятно! Да изстрелят това нещо и да изчислят полета му така, че да пристигне само няколко хиляди години преди да излезем в космоса? Откъде биха могли да знаят?