Каза го без чувство за вина или съжаление. Сян Бин й бе казал, че ще е най-добре да сътрудничи напълно на властите, ако започнат да й задават въпроси. Нищо от онова, което знаеше, не можеше да им позволи да го открият. Пък и в момента на заминаването му с робота пингвин нямаше причина да смятат, че върши нещо противозаконно.

— Ами… — Мъжът погледна за момент настрани, кимна и отново се обърна към Мей Лин. Тя се зачуди какъв ли източник използва, за да я вижда. Макар че образът му беше на вътрешната повърхност на очилата, той вероятно използваше миниатюрната камера на близката улична лампа. — Бихме искали да поговорим отново с вас — обясни той. — Ще отнеме само няколко минути, искаме да изясним едно-две несъответствия. След това ще ви осигурим превоз до дома ви, за сметка на държавата.

Е, това правеше предложението доста изкусително. Така нямаше да й се налага да се влачи през Източен Пудон с покупките и бебето, което сякаш ставаше все по-тежко с всяка минута.

— Имам кода за контакт с инспектор Ву, която ме разпита миналия път. Искате ли да й се обадя и да си уредим среща?

Джин Пу Ван поклати глава.

— Не. Отделът ми няма време да минава през местните власти. Въпросите са сравнително незначителни, но трябва да се изяснят незабавно. Заповед от столицата.

— Къде трябва да отида?

— Ще ви дам координатите на един участък наблизо. Полицаите ще ви настанят в удобна стая с храна и освежителни напитки. Ще изпратя холватара си, за да се срещна с вас. След това кола ще ви откара до дома ви.

Очилата й незабавно преминаха на петнайсето ниво. Пред Мей Лин пробягаха някакви кодове, след което се появи виртуална стрелка, която й сочеше, че трябва да продължи до следващата пряка и да завие наляво.

— Надявам се, че инспектор Ву не е останала недоволна от сътрудничеството ми — каза тя, докато тръгваше в указаната посока.

— Не се тревожете за това — успокои я полицаят. — Ще се видим скоро.

Лицето му изчезна.

Известно време Мей Лин следваше стрелката машинално. Беше смръщила чело. Не беше хубаво да привличаш вниманието на могъщите власти, макар че инспектор Ву и хората й бяха любезни и не я заплашваха по време на разпита, докато голямата им лъскава лодка на въздушна възглавница се поклащаше до малката къщичка, която си бяха построили със Сян Бин.

Разбира се, поискаха да научат всичко за сияйния камък. Онзи, който така приличаше на Артефакта пратеник от Вашингтон. Когато я попитаха защо съпругът й не е съобщил за откритието си на властите, Мей Лин обясни съвсем честно, че са се уплашили от онова, което се е случило с предишния собственик на кристала.

— Ли Фан Лу е станал жертва на параноята и корупцията на онова време — призна инспектор Ву. — Но онези, които са го екзекутирали, бяха сполетени от същата участ по време на реформите след катастрофата Жен Хе и Голямата сделка. Жалко, че съпругът ви не е взел предвид това и не е донесъл находката си при нас, за благото на цялата страна.

Когато Мей Лин възрази, че двамата със Сян Бин изпитват единствено любов и почит към великата си родина, инспектор Ву като че ли омекна и каза:

— Така и трябва. Ще го открием, сигурна съм. Той ще има предостатъчно възможности да докаже верността си.

С това уверение полицейските следователи си заминаха и оставиха Мей Лин замаяна от наркотиците и невросондите. Дори й позволиха да задържи парите от робота пингвин — скромната утеха и свобода от немотията, спечелена с изчезването на Бин.

Възможно ли беше тези по-високопоставени служители да мислят другояче? Мей Лин усети как нервите й се опъват, докато приближаваше дадените й координати. Но какъв друг избор имаше освен да изпълнява онова, което й кажат властите? Знаеха къде живее. Можеха да отменят договора за заселване, който бе единственото, с което разполагаше малкото семейство.

Упътващата стрелка й посочи да завие отново — този път надясно — през малка търговска алея. В отговор на скептичното й присвиване на очи очилата й показаха карта, на която се виждаше, че това е пряк път до Булеварда на живата детска митология, прочут с роботизираните си скулптури на любими герои от „Пътуване на запад“, „Снежанка“, „Бандата от Феншен“ и други.

„Може пък да зърна Пипи Лу, Лу Сиси или Шрек“ — с надежда си помисли Мей Лин. Но първо трябваше да стигне до булеварда…

Погледна към сумрачната алея, където старомодни магазини и сергии сякаш се бяха върнали назад във времето до епоха, когато подобни улици е имало във всяко село и градче. Особено преди Революцията, когато четири поколения от една фамилия се трудели заедно, делели тесни стаички над магазините си и късали от залъка си, за да може един от синовете им да се издигне. Традиционен стремеж към напредък, който беше цинично подигран в една стара поговорка.

Не би ли трябвало тези отвратителни цикли вече да са приключили? Да е свършено завинаги с тях, сто години след Революцията? Мей Лин се изкашля в юмрука си. Едно нещо знаеше със сигурност. Нейният син щеше да е умен и образован и тя щеше да го научи на ум и разум! „Ако можем да издържим изпитанията…“