— Какво? — изкрещя тя.

— Тихо, Джесика Марли Дюпре! — нареди строго баща й. Беше същият тон, който винаги използваше, когато бе загазила яко. — Нощес не си се подчинила на заповед и си убила трима души. Знам, че си постъпила правилно, като си защитила колегите си, членове на екипа. Но си убила трима мъже. — Гласът му се прекърши и очите му се напълниха със сълзи. — Имаш късмет, че мозъка ти е непокътнат. Знаеш ли как се почувствах, когато ми се обадиха и ми казаха, че си простреляна? — Той си пое накъсано дъх. — Уволнена си. Обичам те, но не мога да живея с мисълта, че ще се окажеш в позиция, в която трябва да убиеш още хора или ти да пострадаш. Имаш нова работа, така че ме изслушай, преди да избухнеш.

Джеси бе шокирана. Баща й бе много по-разстроен, отколкото някога го бе виждала, с изключение на веднъж. Беше плакал, когато майка й почина и никога напълно не успя да се възстанови от загубата.

Облегна се назад в инвалидната количка и отпусна напрегнатото си тяло. Загриза я вина, когато се взря във възрастния мъж. Беше минал през ада, заради нейното раняване и тя го знаеше. Болеше я да загуби работата си, но баща си обичаше повече.

— Що за работа е това?

Той се поколеба.

— И няма да ми крещиш и да ми казваш, че не мога да те уволня?

Тя поклати глава.

— Ти плачеш. Прости ми, татко. Ти загуби мама, а тя беше всичко за теб. Сега едва не загуби и мен, и аз те разбирам. Ядосана съм, защото обичам тази работа, обичам и момчетата от оперативната група, но осъзнавам адското положение, в което се намираш. Каква е новата работа и забрави за нея, ако мислиш да ме затвориш в някой офис.

Сенаторът се наведе, сграбчи я в обятията си и я притисна силно към себе си. Тя отвърна на прегръдката му, като си пожела да може да диша. Размърда се в ръцете му и най-накрая той я пусна. Възрастният човек се изправи и избърса сълзите си. Усмихна й се. Дори само заради това си струваше да загуби работата си и почти да посинее от липсата на въздух.

— Намерих ти работа към НСО в Хоумленд, Джеси. Как е, като утешителна награда, заради загубата на старата в спецгрупата? Ще продължаваш да работиш пряко с Организацията на Новите видове, но на безопасно място. — Усмихна й се. — Джъстис Норт долетя дотук, за да се увери, че си добре и сам предложи тази работа!

Джеси се смая.

— Джъстис е тук? — Извърна глава да го потърси.

— Той получи спешно повикване във връзка с жената, която си спасила нощес. Трябваше бързо да тръгне, но каза, че можеш да започнеш по всяко време, щом си готова. Знаех си, че ще искаш да се върнеш на работа. — Баща й се засмя. — Познавам моето момиче и бях наясно, че ще искаш тази работа. Така че, надявам се, нямаш нищо против, че изпратих хора в апартамента ти. Те ще съберат багажа, както сме се разбрали. Твоите вещи ще ти бъдат изпратени, а мебелите ще останат на съхранение. На моите момчета им е наредено да опаковат нещата ти и да превозят всичко, което ще ти е необходимо. Това може да отнеме няколко дни, но ще ги получиш достатъчно бързо.

— Благодаря ти. Това е страхотно решение. — Джеси се насили да се усмихне, за да скрие изненадата от драстичните промени в живота си. — Знаеш, че искам тази работа. — Джъстис беше дошъл и си бе отишъл, без да я види. Прикри своите емоции от баща си, от страх, че той можеше да обърка с нещо друго тъгата, която тя чувстваше, от факта, че Джъстис е бил тук и не е останал достатъчно дълго, за да я види. Освен това беше и малко ядосана, но остави гнева да отшуми.

Той бе прелетял целия път от Калифорния, за да дойде в болницата. Това трябва да означава нещо, нали? Можеше да остане и да каже „здрасти“. Може би се е убедил, че съм добре. Тя въздъхна.

— А как е моята жена-подарък? Каква беше спешната ситуация?

— Не знам, но щом стигнеш в Хоумленд съм сигурен, че ще разбереш. Той нареди да я преместят там и каза, че тя ще бъде първата ти задача.

Джеси се замисли. Джъстис може би й беше ядосан, че си тръгна от него, и поради тази причина не бе останал. Но тя трябваше да го направи. Това беше работа, макар че и на нея й се наложи да го остави. Той трябваше да разбере това. Е, за да бъдем честни, помисли си тя, той също бе принуден да си тръгне заради работата.

— Бих искала да се сбогувам с моя екип.

— Можеш да го направиш, те са в чакалнята. Отвън ни чака кола, за да ни откара до летището. Ще спрем и да ти купим някои дрехи, с които да изкараш следващите няколко дни. — Той погледна анцуга. — Наясно съм, че мразиш подобни комплекти, но това беше всичко, което имаше, освен ако не искаш ярко оранжева лятна рокля с щамповани цветя. — Тя направи гримаса и сенаторът се засмя. — Знам. Не съм те виждал в рокля, откакто завърши средното училище, където беше задължително да ги носиш. Но ти обличаше отдолу къси дънкови панталонки и потник, ако си спомням правилно.

Джеси се усмихна.

— Не беше потник, а спортен сутиен.

Възрастният човек протегна ръка и обгърна с шепа лицето й.

— Това е моето момиче. Ти винаги трябва да бъдеш различна.

Образът на Джъстис се появи в съзнанието й и тя се запита дали това е една от причините да бъде толкова привлечена от него — харесваше го адски много, защото беше различна. Само й се искаше да беше останал наоколо, за да се видят.