На портата, пазачът ги спря силно намръщен.

— Нещо не е наред ли?

— Тя каза, че ще разгледа по-късно. — Шофьорката сви рамене. — Сега иска да отиде на работа.

Мъжът посегна и набра някакъв код, за да отвори електронната врата.

— Приятен ден.

Медицинският център се намираше в близост до входната порта на Хоумленд. Представляваше едноетажна сграда със стъклена фасада. Наоколо изглеждаше пусто, когато Миднайт паркира до тротоара. Освен тях двете, на улицата нямаше никой друг. Джеси слезе от автомобила.

— Това е мястото, където трябва да те оставя. — Жената й кимна. — Приятна работа, каквато и да е тя.

— Благодаря ти. — Джеси се поколеба. — Как да се прибера по-късно?

— Не знам. — Жената Нов вид сви рамене. — Никой не ми каза да те взема обратно. — Махна с ръка за довиждане и потегли.

Джеси пъхна ръце в задните джобове на дънките си и проследи своята придружителка, докато изчезна с джипа зад ъгъла. След това въздъхна. Досега денят й бе един от най-странните. Обърна се, огледа медицинския център, и отвори стъклените му врати.

Вътре, срещу прозореца, бяха наредени столове и един дълъг плот, зад който имаше няколко маси за прегледи. Те стояха просто така на открито, за да се вижда от всеки — Джеси повдигна вежди. Огледа помещението, но не забеляза никого. От другата страна на дългия плот съгледа врати и няколко коридора.

— Алооо! — Тя не извика съвсем силно, но знаеше, че все някой ще я чуе.

— Идвам! — обади се мъж от коридора. Той приближи и се взря в нея. — Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Аз съм Пол, санитарят. Доктор Тед Трейдмонд е там отзад, с Бюти. Много се радваме, че сте тук. Не ни харесва да я държим упоена, но тя беше прекалено травмирана от миналата нощ. Искаме като я събудим, най-напред да съзре вас. Смятаме, че когато ви види до себе си, това ще я успокои. Тази сутрин, след като премина въздействието на приспивателното и тя се събуди, не спря да крещи. Затова се наложи да я упоим отново.

— Ще направя каквото мога. — Джеси заобиколи плота.

— Благодаря ви. Бяхме облекчени, когато научихме, че ще дойдете. Триша, ъъъ, доктор Норбит е на почивка и няма възможност да се върне, за да помогне. Мислихме, че една жена ще свърши тази работа по-добре. Обмисляхме идеята да доведем други женски Нови видове, да седят до нея, но не искахме да я шокираме повече. Голяма част от тях са прекалено млади, за да имат някакви спомени от живота в лабораториите и когато видят себеподобни направо откачат. Някои дори не знаят, че изглеждат по-различно от нас. Досега са познавали само човешки същества, така че виждайки Видовете се плашат до смърт.

— Никога не съм се замисляла върху това. — Джеси премигна. — Досега не съм спасявала жена, която да е имала огледало, независимо в какъв затвор е била държана.

— Да. Това е процес на обучение. Ще се радвам, когато Триша се върне. Сега имат нужда от нея в Резервата, за няколко месеца.

Пол я поведе по коридора. Последното легло, в ъгъла, беше на Бюти. Джеси огледа по-възрастния белокос мъж с очила, който седеше на един стол с лаптоп в скута си. Той й се усмихна.

— Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Благодаря ви, че дойдохте. Бях информиран за онова, което се е случило миналата нощ. — Усмивката му изчезна. — Замаяна ли сте? Чувствате ли гадене? Главоболие?

— Добре съм. — Вниманието на Джеси се насочи към Бюти.

Тя забеляза, че бяха изкъпали крехката жена. Косата й сега беше красива — кафява и лъскава — и се стелеше до раменете й. Бюти изглеждаше спокойна в съня си. Завивките този път бяха чисти, а самата тя бе облечена в нощница на цветя.

Джеси потръпна. Десенът сякаш крещеше: „Аз съм на осемдесет години, не е ли готино, че приличам на цветарски магазин“. Но последното нещо, за което Бюти трябваше да се притеснява, бе дали има усет за мода.

Джеси пристъпи напред.

— Мислех, че синините ще изглеждат много по-зле.

— Повечето от тях бяха мръсотия. — Пол поклати глава. — Чух, че е била в ужасно състояние, когато е пристигнала.

— Не сте ли я почистили вие? — Джеси го изгледа остро, след което погледна към лекаря и реши, че той изглежда малко хилав, за да се справи с тази работа.

— Дойдоха няколко жени от общежитието — отвърна колебливо санитарят. — Мъжете нямат право да се докосват до никоя от тях, когато те са без дрехи, освен ако не е на живот и смърт. Мисля, че се страхуват. — Той се прокашля. — Знаете. — Направи знак с глава. — Виждате ли камерата? Инсталираха я, за да я наблюдават.

— Нима се притесняват, че някой от вас ще я изнасили? — Джеси се обърна, погледна към окото на камерата и помаха с ръка за „здрасти“. После й обърна гръб. — Можем ли да ги виним? Сигурна съм, че сте надежден, но тези жени са минали през ужасно малтретиране.

Пол кимна.

— Та те казаха, че голяма част от синините са били мръсотия.

— Тя е в добро здравословно състояние, като изключим непълноценното хранене и насилието, на което е била подложена. — Доктор Трейдмонд въздъхна. — Позволиха ми да я прегледам в присъствието на четири от жените им. — Погледът му срещна този на Джеси. — Била е жестоко малтретирана в продължение на години. Освен това е гладувала.