— Не харесваш хората като цяло или специално мен? — Джеси запази усмивката си.

— Нямам намерение да бъда груба. — Миднайт погледна своята спътничка по-меко. — Не съм свикнала да се занимавам с вашия вид, а и преживяванията ми с човеците не са били приятни.

— Разбирам. Е, аз по принцип съм си умница, обаче винаги съм мила към хората, освен ако те са се отнесли още от първия миг зле към мен. Не мисля, че се държиш грубо. Просто ми се иска да ми дадеш шанс, преди да решиш, че не ме харесваш. Нямам никакви предубеждения към теб.

— Ясно.

През целия си живот, Джеси трябваше да се учи как да разчупва леда. Като дъщеря на публична личност се налагаше да се справя с много непознати хора в различни ситуации. Можеше да бъде по-открита и пряма с Новите видове, отколкото с човеците и това й харесваше. С тях не можеха да се играят игрички, нито лесно да се излъжат. Те бяха много откровени.

— Значи, ти си тази, която ще ми каже къде и какво да правя, къде ще спя и кога да започна? Нищо не ми е ясно, освен че имам работа и ще живея тук.

Миднайт погледна със сините си очи към Джеси.

— Аз трябва да те взема и да те откарам до една от къщичките. Казаха ми да ти покажа дома ти, да те изчакам, докато се приготвиш и след това да те отведа до медицинския център. Нищо друго не знам.

Тези хора трябва да си подобрят програмата за информация на работните места, реши Джеси.

— Достатъчно честно. Ще трябва да живея с някой, или ще си имам моя собствена стая?

— Ще получиш твоя собствена къщичка. Ние не споделяме жизнено пространство, освен ако не живеем в женското общежитие, но там си имаме наши собствени апартаменти. Съвместно използваме единствено общите помещения. Така е само за Новите видове. За гостуващите човеци са определени вили. Те представляват къщи, разположени в обезопасени места, изцяло изолирани от населената част на Хоумленд.

Джеси се умълча, за да може да асимилира тази информация. Изолирани зони, откъснати от общото население, й прозвуча доста мрачно. Миднайт не беше приказлива и тишината, установила се между тях, изглежда изобщо не я притесняваше. Джеси огледа през прозореца заобикалящата я среда.

Доста от сградите нямаха наименования, но имаха изписани букви, по които ги идентифицираха. Осъзна, че изобщо никъде нямаше номера, но пренебрегна този факт. Зданията останаха зад тях и те продължиха през голям парк. Имаше много дървета и езеро, явно изкуствено.

— Много е красиво.

Миднайт погледна към водата.

— В Резервата ми харесва повече. Там има много по-голямо езеро от това. Преди един месец бях там за четири седмици и искам да се върна отново.

— Какво ще правиш там? Нещо по-различно от това да разкарваш насам-натам новите служители? — Джеси искаше да се пошегува.

— Слейд — той ръководи Резервата — поиска помощ от нас жените, по време на строителството. Охраната трябваше да се подсили, затова двадесет от нас отидоха. След като всичко свърши, ни върнаха обратно. Но ни липсва. Тук е хубаво, но в Резервата е още по-добре. Сега пробваме да ходим на смени, така че ще отида за един месец, но след това приключваме. Тази система работи добре, така ние жените сме разпределени поравно в двете територии.

— Толкова ли е важно да сте разделени поравно?

Миднайт се поколеба.

— Ние сме много по-малко от мъжете, затова ни пазят. Ако се случи нещо лошо в едно от двете места, искат да са сигурни, че няма да бъдем убити всички. — Тя замълча. — През цялото време получаваме заплахи от вашия вид — преследват ни като животни, искат да ни взривят. Това кара мъжете ни да се притесняват за нас и затова ни разпределят поравно.

— Разбирам. Човешките същества могат да бъдат много гадни, нали?

Миднайт я погледна изненадано.

— Знам колко погрешно разсъждават моите хора. — Джеси сви рамене. — Някои са добри, други заслужават куршум в главата.

Жената от Новите видове опита да скрие усмивката си, като обърна глава напред, за да следи пътя.

— Освен това сме необходими тук, защото Джъстис и Съветът решиха, че трябва да се грижим за всички наши хора. Някои от жените ни пристигнаха скоро в Хоумленд и имат нужда от по-силни жени, които да се грижат за тях.

Джеси се размърда на мястото си.

— Имаш предвид жените-подаръци?

Миднайт се намръщи и стрелна спътничката си с предпазлив поглед.

— Какво знаеш за тях?

— Всъщност, дяволски много. До тази сутрин бях част от групата, която ги спасява и им помага да се върнат при народа си.

Шофьорката рязко наби спирачки. Джеси почти се блъсна в таблото. Жената с цяло тяло се обърна в седалката и застана с лице към пътничката си, оглеждайки косата й.

— Това си ти! Ти си Джеси! — Усмивка озари лицето на Миднайт. — Тайни и Халфпринт говорят за теб през цялото време! Всички го правят, но тези двете най-много.