Едва се сдържаше да не затича по оживените улици. Не биваше да привлича внимание обаче. Освен общодостъпните камери на всеки перваз и улична лампа властите можеха да се включат в лещите и личните ИИ, носени от всеки пешеходец. Дългата му коса, която сега падаше пред лицето му, можеше да го скрие от рутинно или небрежно претърсване, но не и ако системата наистина се заинтересуваше от него.

„Казват, че се били научили да долавят слабите вибрации, излизащи от всяко човешко ухо. Че всеки човек има вибрация, уникална като отпечатъците на пръстите, която може да се засече с инструменти. Телата ни издават ужасно много сигнали — и тези сигнали ни издават.“ За всеки случай Бин измъкна някаква хартия от едно кошче за боклук, сдъвка я, за да я направи мека, и запуши ушите си.

Бързаше през по-бедната част на града, където многоетажните жилищни блокове бяха претърпели паянтова еволюция, пренебрегвайки всякакви наредби за зониране. Простряно пране се блъскаше в слънчеви панели, които се притискаха в полулегални ректени, крадящи достъп до мрежата и мъничко насочена енергия от сияещите кули на близкия Пудон.

Реши да избегне многолюдната тълпа, промуши се покрай някаква количка, влезе през някакви гигантски врати и се озова в огромно като пещера помещение. Долните етажи на блока бяха изкормени, за да освободят място за гигантски лабиринт от стъклени тръби и стоманени реакторни съдове, пълни с многоцветни смеси. Тръгна абсолютно напосоки натам, където би трябвало да е изходът от другата страна. Щеше да измисли някаква лъжа, ако някой го спреше.

Това не изглеждаше много вероятно сред царящата суматоха. Стотина работници, повечето облечени по-добре от него, патрулираха по скърцащи мостчета и площадки и методично чистеха и сменяха разни тръби. На нивото на земята инспектори с подсилен ииуер проверяваха непрекъснатия дъжд от някакви продукти (предмети горе-долу с размерите и формата на човешки палец), като използваха лазерни пинсети, за да улавят някои, преди да са паднали в очакващото ги хранилище.

„Нанофабрика“ — осъзна Бин, след като беше преполовил разстоянието. За първи път виждаше нанофабрика отблизо, макар веднъж двамата с Мей Лин да бяха направили виртуална обиколка на огромна работилница като тази (макар и много по-чиста), където в началото се сипваха основните съставки, а накрая излизаха сложни изделия — електронни компоненти, невроподсилватели и органоплатки, каквото и да означаваше това. А също и диаманти с предварително зададени форми и с големината на юмрук. Всичко това се произвеждаше чрез последователно сглобяване на атоми и молекули под програмиран автоматичен контрол.

Разбира се, хората все още участваха в процеса. Никой робот не можеше да се катери като маймуна, нито да чисти толкова сръчно след машините. Да не говорим за толкова евтино.

„Тези фабрики не трябваше ли да се смалят до размерите на тостер и да се продават на всеки? Вълшебни кутии, които да позволяват дори на бедняците да си правят всичко необходимо от сурови материали. Дори от морска вода. Край на труда. Край на недоимъка.“

Идеше му да изсумти, но вместо това затаи дъх и забърза към товарната рампа в дъното, където обливащи се в пот работници товареха магнитно-левитационни камиони. Беше чувал слухове за излезли от контрол наномашини, които попадали в белите дробове и се залавяли да изработват копия на самите себе си… Може би беше измислица. Бин обаче имаше други планове за белите си дробове. Те означаваха много за заселник в морето.

Измъкна се от фабриката и се озова в свят на улична търговия. Пъстро украсени магазинчета изпълваха булеварда. Пое въздух и носът му долови ароматите на храни от безбройните грилове, скари и тенджери, в които се приготвяше всичко, от превъзходни скорпиони на шиш до отгледано в резервоар пилешко, опънато и нарязано така, че да прилича на истинско. Стомахът му изръмжа, но Бин продължи напред, зави на един ъгъл и се насочи право към най-близката част на предпазната стена, отделяща Източен Шанхай от надигащия се океан.

Това бяха маршрутите на контрабандистите. Един от тях минаваше през сграда, която някога бе предлагала великолепни панорами към естуара на Хуанпу — докато гледките не излязоха от мода. Сега въпросният жилищен блок се обитаваше от представители на по-долната класа граждани.

Фоайето някога бе облицовано с травертин и мрамор, но скъпите материали бяха свалени и продадени преди години, за да бъдат сменени с напръскано покритие, осеяно с дълги бради от влажни водорасли. Пространството се използваше добре — триетажният атриум вероятно произвеждаше достатъчно протеин, за да изхранва половината обитатели с основна генномодифицирана диета. Вонята обаче накара Бин да закопнее още повече за малкия си навес насред вълните.

„Не можем да се върнем към подобен живот — помисли си той, загледан към бамбуковото скеле, което пресичаше огромното фоайе: на него мършави плувнали в пот работници се грижеха за реколтата и вършеха работата, която не подхождаше за роботи. — Заклех се, че няма да отгледам сина ни на паста от водорасли.“

Скърцащият асансьор се управляваше от старица, която натискаше превключватели на импровизирана платка, за да го задвижи. Електрониката на сградата сигурно така и не бе поправена след Срива. „Кога беше това? Преди петнайсет години? Или шестнайсет? Да, хората са евтини и искат работа. Но дори аз бих могъл да поправя тази купчина боклук.“

Кабината се клатеше и друсаше, а старицата гледаше свирепо Бин. Явно знаеше, че той не живее и не работи тук. В отговор Бин й се усмихна и се поклони — нямаше смисъл да дразни човек, който може да поиска разпознаване на лице. Мислено обаче измърмори за киселите „малки императори“ — поколението, израснало като единствени деца, сляпо обожавани от двама родители, четирима дядовци и баби и държава, която сякаш имаше безкраен потенциал. Безкрайни мечти и амбиция да се извисяват нагоре и нагоре — до Срива. Докато двайсет и първият век не се оказа точно онова, което обещаваше да е.