Шрифт:
Но приливът, който го приближаваше към сушата, беше и причина шлюзовете да са затворени. „Ще трябва да спра при стената и да чакам. Или може би да се покатеря през нея. Да се промъкна в града, докато морето не се отдръпне.“ Бин имаше малко пари. Недостатъчно за купуване на още метлон, но щяха да му стигнат за една заслужена бира.
В парчето полистирен имаше забита тръба с голяма като рибешко око леща, през която можеше да гледа под себе си, докато гребе — малко преимущество, което пазеше в тайна. Без значение колко често пътуваш по този път, вечно движещите се води винаги разкриваха нови неща. Повечето къщи в тази зона бяха разрушени с булдозери след евакуацията и отломките им бяха разчистени; едва по-късно настаняването в останките било прието като по-евтина алтернатива. Нека някой беден глупак да се трепе като роб години наред, подбуждан от слабата надежда да стане собственик.
Тук не беше останало почти нищо, ако не се брояха бетонните основи и дебелите тръби. Въпреки това Бин продължаваше да се взира през тръбата, като нарочно се отклони, за да мине през мястото, където се бе издигала най-голямата постройка покрай брега. Някакъв технобарон беше разположил тук крайбрежния си палат, преди да бъде съборен при някоя чистка, прибран, съден тайно и нарязан на резервни части — бързо, за да не може да издаде тайни за още по-могъщите от него. Така поне се говореше. Подобни неща се случваха често преди двайсет години, при това по целия свят.
Разбира се, правителствените агенти бяха оглозгали мястото по-добре и от кокал в съчуански ресторант, преди да пуснат булдозерите и вехтошарите. Бин обаче винаги се настройваше на романтична вълна, когато минаваше на два метра над останките, и си представяше двореца по времето, когато стените и прозорците му са се извисявали, окъпани в светлини. Когато облечени в ливреи слуги са разнасяли подноси с деликатеси и са задоволявали гостите по начини, които… ами… Бин не можеше да си представи, макар понякога да му харесваше да се опитва.
Разбира се, пясъкът и разбитият бетон все още криеха остатъци. Стари тръби и проводници. Кутии с боя и разтворители все още изпускаха съдържанието си от руините и образуваха по повърхността разноцветни петна. От своя дом Сян Бин и Мей Лин често бяха гледали как под лъчите на залязващото слънце по водата блестят всички цветове на дъгата. Но това беше навремето, когато всичко това им изглеждаше вълнуващо, романтично и ново.
„Като стана дума за ново…“
Бин спря да гребе, наведе се и се взря надолу през импровизирания си перископ. Нещо проблясваше. Нещо различно.
„Имало е хлътване — осъзна той. — Под основите.“
На това разстояние от прибоя морето бе относително спокойно, така че Бин закрепи греблото и си сложи маската. Хвана въжето на сала, пое няколко пъти въздух и скочи в топлата вода почти без да вдига пръски. Гмурна се надълбоко, за да огледа по-добре.
Наистина приличаше на нова дупка под единия ъгъл на къщата. Но със сигурност някой я беше забелязал преди него. А и онези от правителството бяха преобърнали всичко. Какви бяха шансовете да…
Привърза въжето за едно парче бетон и се приближи достатъчно, за да надникне в кухината, като внимаваше да не вдига тинята от дъното. Измъкна фенера от колана си и насочи острия му лъч вътре, към неотдавна срутилата се подземна част на стената. През краткия интервал преди дробовете му да започнат да се свиват в конвулсии, успя да различи съвсем малко подробности. Но въпреки това, докато изплуваше, беше сигурен в едно.
В кухината имаше разни неща.
Много неща.
А за Сян Бин почти всичко долу си заслужаваше труда, та дори това да означаваше, че трябва да се промъква през тесен отвор в рушащото се мазе под замърсеното море.
Уау, не е ли странно, че… учените предсказваха, че до създаването на истински, подобен на човешкия изкуствен интелект остават „само едно-две десетилетия…“ в продължение на осемдесет години?
Някои твърдяха, че ИИ ще се зароди от наличието на огромно количество информация. Това наличие се появи няколко месеца след като интернет стана общодостъпен. Но ИИ така и не се появи.
Други очакваха мрежа, която най-сетне ще има толкова много връзки, колкото са в човешкия мозък — събитие, което видяхме да навлиза в тийнейджърска възраст, когато някои от кримивирусите като червея Рагнарок или ботмрежата Торнадо заразиха и отвлякоха достатъчно домове и телефони, за да образуват най-големия разпределен компютър на света, далеч надхвърлящ възможностите на най-големите „суперкомпютри“ и дори броя на синапсите в собствените ни черепи!
Но въпреки това ИИ продължаваше да чака някъде.
Колко други пътища бяха опитани? Като софтуерното моделиране на човешкия мозък? Или хардуерното? Развиването му в най-големия еволюционен експеримент, провеждан някога? Или опита да се насочва еволюцията, да се променят компютри и програми по начина, по който променяме овце и кучета, като позволяваме да се размножават само онези, които имат характеристики, които ни харесват — като онези, които проявяват човешки черти на теста на Тюринг? Или онези, които изпълват улиците, домовете и виртуалните реалности на Токио, подбрани да излъчват невероятна привлекателност?
Други с нещо като мистична вяра, подкрепена от математиката и физиката, решиха, че няколкостотин квантови процесора, настроени по подходящия начин, могат да се свържат със себеподобните си в безброй паралелни светове и просто така ще се появи някакво великолепно подобие на Бог.
Единственото, което не очакваше никой, бе това да се получи случайно при един гимназиален експеримент.
Така де, не е ли странно, че недотам блестящият трик на шестнайсетгодишната Маргарита Десилва надскочи постиженията на всички големи лаборатории, като качи в киберпространството съвършено копие на малкия ум, самоличността и инстинктите на любимия й плъх Порфирио?
И уау, не е ли странно, че Порфирио започна да се размножава, като използваше ресурси и се разрастваше в модели и спирали, които и до днес си остават така дълбоко по себе си характерни за един плъх?
Не зли, поглъщащи всичко или дори хищни — слава богу, не. Но упорити.
И уау, няма ли сега по целия свят залози на обща стойност един милиард бразилски реала за това дали Маргарита няма да се окаже банкрутирала от всички повдигнати срещу нея дела за изгубени данни и компютърни цикли, схрускани от Порфирио? Или тя ще е най-богатият човек на Земята, защото толкова много от новите ИИ се основават на нейните модели? Или може би защото единствено тя сякаш успява да запази някакво влияние върху Порфирио и да примамва неговото животинско, чудесно внимание към виртнива и ъгълчета на Уърлдспейс, където не може да навреди много? Засега.
И ЗАЩО стигнахме дотук? Да умилостивяваме един виртуален Бог Плъх (виждаш ли, Порфирио, този път не забравих да напиша титлата ти с главна буква), за да бъде той търпелив и да ни остави на мира? Тоест, докато хората напълно не успеят там, където Виктор Франкенщайн се е провалил?
Да дублираме Резултата Десилва и да намерим половинка на създанието си.
11.
Новблес оближ
— Сигурни ли сте, че искате да продължавате да правите това, мадам Доналдсън-Сандър? — попита холографската фигура с тон, който идеално наподобяваше човешка загриженост. — Другите членове на общността бяха по-внимателни към личния си интерес и похарчиха милиони за много по-добри наблюдателни системи от вашите.
Лейси едва не размисли — не защото изкуственият й съветник говореше умно, а просто от нетърпеливост. Свидеше й се времето, което й отнемаше това — да спори с компютърна програма вместо да гледа през двойния прозорец, докато руините на инките на върха минаваха отдолу, за да се сменят с обгърната в мъгла джунгла, после с лунния пейзаж на изоставените открити рудници в Амазония, запълнени с токсични отпадъци с техните уникални ярки цветове.