Погледна надолу и прехвърли някакви листа — увеличеният образ позволяваше на Тор да прецени, че не ги гледа. Сините му очи си оставаха все така спокойни и уверени. Явно Брукман вече знаеше какво ще каже. При публичните речи, както при музиката, паузата понякога е просто подходяща пунктуация преди следващото гръмко послание.

— Вземете най-арогантната ви фикс идея — продължи той. — Желанието за удължаване на живота! Наричате го как ли не. Нулево стареене. Незаболеваемост. И всичко това се свежда до една и съща егоистична надежда за лично безсмъртие.

Това предизвика аудиторията да реагира. Чу се съскане и сподавени ругатни. Тор нареди на очилата си да вдигнат едно тънко пипалце с мъничък всеобхватен обектив в края, за да огледа публиката. На метър над морето от глави имаше още десетки подобни очи, щръкнали като глухарчета.

— Да не би да улучих някое чувствително място? — Хамиш Брукман се засмя. — Е, спокойно. Тепърва загрявам!

Явно му харесваше ролята на иконоборец… в зала, пълна със самозвани иконоборци. Сроден дух значи? Макар и да не споделя гледната точка на домакините по всеки конкретен въпрос? Подобно иронично наблюдение можеше да вдигне рейтинга на репортажа й.

— Например лесно е да се каже кои от вас, присъстващите тук, вярват във вълшебния еликсир, наречен ограничаване на калориите. Вярно, изследванията показват, че една сериозно ограничена, но пълноценна диета може да доведе до по-дълъг живот у бактериите, плодните пчели и дори у мишките. И да, да сме слаби и във форма е добре за нас. Помага да доживеем до нормалните осемдесет и нагоре. Но някои от седящите до вас, които приличат на ходещи скелети, гълтат хапчета за затъпяване на глада и се въздържат от секс… тези хора изглеждат ли ви здрави? Дали наистина се наслаждават на допълнителните години живот? Всъщност спечелват ли ги изобщо? Допълнителните години, искам да кажа. Уви, съжалявам да ви го съобщя, приятели, но този експеримент вече е провеждан! През последните четири хилядолетия в стотици култури е имало хиляди манастири, в които монаси аскети са живеели на сурова диета. Няма как някои от тях да не са се натъкнали на нещо толкова просто и ясно като нискокалорично безсмъртие! Би трябвало да забележим двестагодишни монаси, скитащи из провинцията, не мислите ли?

Този път смехът беше спонтанен. Все още нервен, но истински. Благодарение на камерата си Тор видя, че дори някои от кльощавите приемат добре закачката. Брукман наистина го биваше в тези работи.

— Както и да е, не забравяйте, че възрастта и смъртта са великите рециклатори! Наистина ли вярвате, че в един свят, който е едновременно свръхнаселен и с прекалено много възрастни хора, следващата вълна младежи ще искат да вървят в сенките ви… завинаги? Ако погледнем за момент философски на въпроса, не предлагате ли всъщност една фалшива надежда, като по този начин отказвате на днешните възрастни великата утеха, която е имало всяко друго застаряващо поколение — че идва и техният ред да се освободят от тази тленна обвивка? Утехата, че поне това се случва на всеки? През всички изминали епохи простият и универсален факт, че смъртта не познава изключения, е позволявал на човек да приеме съдбата си и да се освободи от тревоги. Колкото и болезнен и тъжен да е бил животът му, поне едно нещо в него е изглеждало честно. Богати и бедни, късметлии и каръци, всички в крайна сметка се озовават на едно и също място, горе-долу с една и съща скорост. Кой е казал, че животът ни става смислен едва когато започнем да осъзнаваме своята смъртност? А сега, когато гръмко настоявате, че смъртта не е задължителна, не превръщате ли този нормален ритъм в горчив хап? Особено ако твърдението ви се превърне в прах (което е твърде вероятно) и хората се принудят да го преглътнат въпреки всичките ви чудни обещания?

Брукман поклати глава.

— Но нека бъдем великодушни и да приемем, че сте постигнали някакъв частичен успех. Да предположим, че само богатите могат да си позволят продължителен живот. Нали точно това се случва с повечето чудесни нови неща? Нима те отначало не стават монопол на силните? Вие твърдите, че искате егалитарно чудо, нова епоха за всички. Но нима не е далеч по-вероятно да създадете нова раса олимпийци? На радващ се не само на привилегии, но и вечен и безсмъртен елит?

Залата вече се беше смълчала. Тор се замисли. Не отиваше ли Брукман твърде далеч?

— Приемете го — каза високият мъж на присъстващите 3012 слушатели в залата… и на другите 916 408, които слушаха от всички краища на планетата. — Вие, технотрансценденталистите, не се различавате от проповедниците и пророците от хилядолетията преди вас. Същата френетична страст. Същият тип личност, копнееща за нещо много по-добро от онова, което вече й е отредено. И същото желание да вярвате! Да вярвате, че има нещо друго, нещо много по-съвършено за онези, които припяват правилните думи. За онези, които постигат правилната вяра или добродетел. Или които съставят тайната формула. Само че по-ранните пророци са били много по-умни от вас! Защото изкуплението, което са предричали, обикновено е било двусмислено, на някакво друго, неясно място и време, при това за по-сигурно извън нашата реалност. И какво става, ако техните обещания не се оправдаят? Жрецът или шаманът винаги може да стовари цялата вина върху неверниците. Или върху последователите, които не са били достатъчно праведни. Или върху разбралите погрешно предписанията. Или върху Бог. А вие? Зад кого ще се скриете вие, когато дойде моментът на раздялата с илюзиите? Вашата вяра в Homo technologicus, в „бърникащия човек“, има един фатален недостатък. Тя не ви предлага клауза за бягство от отговорност. Когато вашите велики и уверени обещания рухнат или тръгнат в нежелана посока, кого ще обвинят всички разочаровани? Не друг… а именно вас.

На Хамиш понякога му се искаше да беше хванал цаката на очилата и да ги използва по начина, по който го правеха съвременните младоци, които гледаха в десетки различни посоки и проследяваха едновременно толкова много неща и измерения, че буквално им се завърташе главата. Което обясняваше защо някои преминаваха на онези хитроумни нови контииктни лещи, които почти не се забелязваха, ако изключим нервния начин, по който се стрелкаха очите, докато бродеха из инфосферата и възприемаха безброй паралелни неща, докато самите хора се преструваха, че се намират в органичното тук и сега.