Какъв бе резултатът? Пропилени десетилетия. Климатична/водна криза. Терор. Прекомерна ответна реакция. Разделяне на нацията. Параноя. Взаимни обвинения.

Трябва ли да наливаме бензин в огъня?

Вижте. Изследванията показват, че СТРАХЪТ кара нагласите/търпимостта да се променят. Уплашените хора отхвърлят непознатото, чуждото, странното. Циркови каравани. Стеснен кръгозор. Хоризонти на време. На толерантност. На риск. На Мечти.

Вие, жадните за технически напредък зелоти, отвръщате на това с презрение. Помагате ли по този начин?

Новата «ос» не е ляво срещу дясно.

А навън срещу навътре!

Вие гледате навън. Напред. Осмивате обърнатите навътре хора.

Погледнете обаче историята! Всички други цивилизации са били боязливо интровертни! Сигурни ли сте, че ВИЕ сте мъдрите?“

Входът на залата беше непосредствено след последния щанд, където неколцина прилично подстригани агенти със сини костюми раздаваха листовки на образовани и работещи на непълен работен ден американски граждани: канеха ги да кандидатстват за визи в ценящия науката ЗС. Ловците на мозъци нарочно се бяха настанили тук. Щяха да имат куп клиенти след края на речта на Брукман.

Тор изпитваше малко напрежение в очите и беше леко разсеяна от умора, така че чукна със зъб за малка доза адерол и капка провиджил и те бяха инжектирани право в слепоочието й от лявата рамка на очилата. Съвсем мъничко, колкото да е във върхова форма.

„Погледнете темите на тази конференция — продължаваше сбитият от ИИ глас на Хамиш Брукман, обръщащ се към аудиторията в залата. — Толкова много разпалено бърникане! И всеки скок напред прави вашите съграждани още по-неспокойни.“

Сбитият тивоскрипт забавяше темпо и ставаше по-подробен, докато постепенно догонваше говорещия.

„Замислете се над иронията. Вие приемате, че средностатистическият човек може да приеме едно сложно/опасно бъдеще. Казвате човек = умен! Хората се приспособяват. Могат да се справят с предстоящата си трансформация в богове! Колко либертарианско от ваша страна.

И в същото време се надсмивате над повечето човешки общества, които не споделят възгледите ви! Римляни, перси, инки, китайци и други… които твърдят, че крехката човечност не може да понесе големи промени.

И кой споделя това старо мнение? Мнозинството от собствените ви сънародници!

Е, кое е вярното? Наистина ли хората са достатъчно мъдри, за да се справят с все по-бързите промени? Но ако са наистина мъдри… и искат да намалят темпото… какво означава това?

Означава следното. Ако сте прави относно хората, то мнозинството е право… а вие грешите!

А ако грешите относно хората… тогава как може да сте прави!“

Дори през стената и затворената врата Тор чу смеха на аудиторията — напрегнат и пресилен. Но тя вече знаеше, че Брукман е добър в работата с хората. Пък и повечето от присъстващите бяха израснали с неговите книги, филми и виртуални драматизации. Да си известен все още означаваше много.

„Искам само… да се замислите непредубедено. Ние, човечеството, направихме толкова много грешки само в рамките на един живот. Много от тях бяха дело не на маниакални злодеи, а на мъже и жени, изпълнени с най-добри намерения! Такива като вас.“

Стоящият до вратата андроид се усмихна, когато позна приближаващата Тор. Този беше с дупка, минаваща през гръдния му кош, достатъчно голяма, за да докаже, че вътре в него не е скрит човек. Доста впечатляваща демонстрация. Докато автоматът не й направи бърз „преглед“, който беше на косъм да стане похотлив. Точно като на някой вманиачен на тема секс нетактичен чешит.

„Страхотно — помисли си Тор с онова кътче на ума си, резервирано за подобни неща. — Постигната е поредната цел по пътя към реализма. Още един гигантски скок за техничарите.“

Роботът отвори вратата само колкото Тор да се промъкне вътре, без да смущава публиката. Очилата й минаха във ВР режим и светлосинята лента я поведе уверено през последните няколко метра до ВИП мястото, освободено току-що за нея. Личеше си, че някой е седял допреди малко на него — тапицерията беше все още топла. Имаше широк отпечатък, а сензорите в очилата й дадоха анализ на изпаренията от последното хранене, предимно нишесте. При нужда можеше да открие човека дори само по тези следи, за да му благодари за жеста.

Но не, тук беше Хамиш Брукман, най-сетне в плът и кръв, висок и ъгловат, елегантен и със скъпа прическа. Не-чешит във всяко отношение. Опрял небрежно ръце на катедрата и излъчващ чар дори когато гълчеше домакините си. Тивоскриптът плавно заглъхна, за да отстъпи на произнасяните в реално време думи.

— Вижте, няма да искам от вас да се сдържате в името на всичко свято и тъй нататък. Нека други ви говорят, че поругавате Създателя, като роптаете и критикувате Неговото творение. Това не е моя грижа. Онова, което ме тревожи, е дали след двайсет години ще има човечество, което да продължи да размишлява върху тези неща! Сериозно, защо толкова сте се разбързали? Трябва ли да преобърнем всичко, докато се втурваме във всички посоки едновременно?