— Да — съгласи се Сато. — През дългата Ера на страха, продължила между шест и десет хиляди години, свещеници и владетели се стараели най-вече да държат селяните на местата им. Така че е било съвсем естествено амбициозността да не се окуражава! Църквите смятали за грях да поставяш под въпрос думите и делата на господаря си. Още по-лошо пък е било да се съмняваш в Бог. Вие повдигнахте темата за Вавилонската кула. Или да вземем Адам и Ева, които били прогонени от Райската градина, защото вкусили от дървото на познанието.

— Или грешката на Брама, машината на Су Сонг или безбройните други предупреждаващи предания. — Тя кимна. — Движението за отказване ги споменава всички и предрича голяма беда, може би друго Падение, ако човечеството продължава да се стреми така нависоко. Именно затова съм изненадана, че поемате в тази посока в нашето интервю, докторе. Да не би да намеквате, че традицията и писанията може в края на краищата да имат отношение към настоящето?

— Хм. — Сато за момент се замисли. — Изглеждате доста начетена. Познавате ли вашата книга „Битие“?

— Сравнително добре. Тя е в основата на културата ни.

— В такъв случай от чисто любопитство ще ви попитам: можете ли да ми кажете кой пасаж е единственият — единственият в цялата Библия, — в който се описва как Бог иска услуга?

Тор разбираше, че интервюто е излязло извън контрола й. Не се предаваше на живо, така че можеше да го редактира по-късно. Въпреки това забеляза малко число в ъгълчето на ииуера си. Двайсет и трима служители и дописници на „Медиякорп“ наблюдаваха. Добре де, двайсет и четирима. И при това с голямо ниво на интерес. „Добре тогава, да продължаваме.“

— Точно сега не мога да се сетя кой пасаж имате предвид, доктор Сато.

Той се наведе към нея.

— Става въпрос за момент в Библията, който е преди онази проклета ябълка, когато отношенията между Създателя и творението му все още са били чисти, без по-късните неприятности с гневното прогонване, мъчните борби или изкуплението… или себичното жадуване за поклонение.

„Той е искрен — осъзна Тор, докато се взираше в очите му. — Биолог, желаещ да прави добро и да лекува… и в същото време вярващ.“

— Още ли не си го спомняте? Съвсем кратък е. Повечето хора го подминават, дори богословите почти не му обръщат внимание.

— Е, определено събудихте интереса ми, докторе. Моля, кажете ми. Какъв е този специален библейски момент?

— Когато Бог иска от Адам да даде имена на животните. Може би единственият момент, в който отношенията са наистина като между родител и дете или между учител и любим ученик. Всъщност какъв по-добър намек за това за какво е създадено човечеството? Тъй като тогава то не е имало нищо общо с греха, изкуплението или която и да било от по-късните несгоди.

— И за какво е било създадено? — подкани го тя. Изпитваше интерес, макар че вече разбираше накъде бие и не беше сигурна, че това й харесва.

— Имената имат съзидателна сила! Също като уравненията, използвани от Бог, за да създаде светлината и да даде начало на космоса. Какво действие представлява половината от науката? Даването на имена на луни, кратери, планети, видове и молекули… дори на напълно нови живи същества, създавани от хората от нулата. Какво друго би могъл да означава този пасаж, освен че майсторът гледа с одобрение как Неговият чирак тръгва по пътя на изследването? Път, довел до Вавилонската кула, където преждевременният успех би могъл да развали всичко… и затова Той направил процеса на даването на имена по-предизвикателен! И въпреки това продължава да води чирака си към същата цел — роля и дълг, която е била предназначена за него от самото начало. Тази на сътворец.

— Е, това определено е уникална гледна точка върху…

— Върху пасаж, който е толкова кратък, че е бил подминаван в продължение на хилядолетия? Изводите…

— Разбирам какви са изводите според вас, професоре — прекъсна го Тор, която с безпокойство се мъчеше да си възвърне донякъде контрола върху интервюто. — И ще осигурим връзки за онези наши зрители, които не разбират. Но съществува огромна крачка между това да се наречеш „сътворец“ и да си достатъчно мъдър, за да не оплескаш всичко. Онова, което ние — зрителите ми и аз самата — искаме да разберем, е как…

Гласът й замря. Неврологът държеше нещо и я подканваше да го вземе. Каменното преспапие — приблизително цилиндрично, изтъняващо в заоблени върхове в двата края. По страните му имаше множество вдлъбнатини.

— Вземете го — прикани я Сато, когато тя протегна ръка. — Не се безпокойте, то е само на трийсет хиляди години.

Тор едва не дръпна ръката си, но накрая взе предмета. Беше хладен на допир. Камъкът явно бе имал някога множество остри ръбове, загладени от безбройните докосвания с пръсти и длани.