„Кои сме ние, че да определяме какво означава човешко същество? Да «лекуваме» състояние, което може да се окаже просто по-близко до невинността или природата? По-близко до Земята?

Или може би до някогашното състояние на Божията благодат?“

Сега, докато седеше в мекия стол и снимаше с камерата си кабинета на Сато, Тор се върна на основата тема.

— Казахте, че само предлагате гледни точки, докторе. Хората в Каролина обаче не искат подобни избори. А отношението на онези от Албъкърки варира от колебливо до враждебно. Дали заради многото постижения за прекалено малко време? Или има нещо по-дълбоко?

— Мисля, че знаете отговора, госпожице Тор — отвърна Сато и постави длани на бюрото си. — Ако просто помагахме на деца с някои типове граничен аутизъм да се държат по-нормално, да бъдат по-съпричастни и общителни, да си намерят работа и да създадат семейство, тогава малцина биха се оплаквали. Само онези фетишисти, които смятат, че природата винаги е по-добра от цивилизацията и че животните са по-мъдри от хората. Всички останали обаче виждат, че работата ни ще има последствия, които далеч надхвърлят помощта за няколко деца.

Тор кимна.

— Хм, да. Ще стигнем и до това. Но позволете първо да ви попитам: защо след като бяхте принудени да напуснете Чарлстън не се установихте в някой от градовете по крайбрежието, където щяхте да се вписвате по-добре? Там щяхте да сте просто поредната група богосъздатели, предизвикващи не повече възмущение от някой местен биомислител.

Сато се намръщи и на младежкото му чело над меките лешникови очи се появиха дълбоки бръчки. Беше изглеждал на около четирийсет, но сега Тор си помисли, че е по-стар. Задействан от вниманието й, нейният ииуер направи бърза справка и откри последната промяна у професора — миналия месец, в салона за фейслифтинг на мадам Фашо. „И какво от това? Учените не са имунизирани срещу суетност.“

— Не харесваме термина… богосъздатели… Той предполага нещо елитарно, дори доминиращо. Целта ни е тъкмо обратната. Цялостно облагодетелстване за всички.

— Похвално егалитарно, докторе. Но дали някога се е получавало по този начин? Всички нови неща, от играчките до инструментите на властта, обикновено попадат първо у представителите на някакъв вид елит. Често като средство да си останат елит.

Сато повдигна вежда.

— И кой сега се изказва радикално? Да не намеквате, че преразглеждаме класовата война?

— Въпросът е съвсем прост, професоре. Как ще гарантирате, че всеки ще получи своя дял от умствените усъвършенствания, които търсите? Няма ли равенството да бъде осуетено от същото онова разнообразие, което защитавате?

— Обяснете, ако обичате.

— Да предположим, че намерите начин да усъвършенствате човешкия интелект. Или да помогнете на хората да насочват вниманието си по-творчески, отвъд прага на Търман. Да предположим, че процесът е евтин и без много странични ефекти… — Сега бе неин ред да изрази съмнение с иронично повдигане на вежда към камерата-украшение. — И да предположим също, че вашият метод не е монополизиран от някаква общност аристократи, използващи като извинение богатството, влиянието си или обществената сигурност…

— Наистина ли сте толкова подозрителна към аристокрацията? — опита се да я прекъсне Сато. — Колко старомодно!

„И колко си откъснат от света — помисли си тя. — Как не си усетил, че напоследък нещата вървят към конфликт.“

Обаче продължи, сякаш не го беше чула.

— … дори да приемем всичко това, няма да има начин да се избегне едно последно разделяне — между онези, които изберат да приемат вашия дар, и онези, които ще го отхвърлят.

— Нашият… дар. — Сато се замисли за момент. — Знаете ли, нашето съвременно начинание като богосъздатели, ако позволите да използвам вашия термин, не е без прецеденти. Тази мечта е изминала дълъг път. Например се казва, че след като Прометей бил прикован към скалата за наказание, че е дал на хората огъня, неговите деца избрали да живеят сред хората. Създали семейства с тях. Подсилили дара, като влели божественост в човешкия род. Има и безброй други легенди, дори в юдеохристиянската Библия, които засягат същата тема.

— Истории за хора, опитващи се да бъдат като богове. Но нима повечето от тях не са представени като грешници? Прометей е бил наказан. Франкенщайн бил убит от създанието си. Вавилонската кула се срутила и настанал хаос.

Сато вплете пръсти и произнесе напевно:

— „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“

— Моля?

— Вавилон. Издигането на кулата до небето. Опитът се провалил след нарочен саботаж, довел до неразбирателство, до говоренето на много езици. Повечето богослови интерпретират историята за Вавилонската кула точно по начина, по който го направихте и вие — че Бог се е разгневил на хората за тяхното високомерие. Вгледайте се обаче по-внимателно в текста. Там няма гняв! Нито следа. Да не говорим за страдания или смърт, каквито определено е имало при унищожаването на Содом, при Потопа или в другите безбройни прояви на божествено отмъщение. В историята за Вавилонската кула няма нищо подобно! Вярно, попречили са ни, били сме объркани и пръснати по земята. Но дали това е целяло да ни спъва завинаги? Да ни пречи да постигнем онова, което този откъс явно казва, че можем да постигнем? Онова, което може би в крайна сметка трябва да постигнем? Може би смесването на езиците е било само средство за забавяне на нещата. За да се научим да преодоляваме препятствия. Всъщност пръсването на хората нима не ни е направило по-разнообразни и опитни в изправянето пред тежки предизвикателства? Способни по-добре да разбираме и защитаваме безброй гледни точки? Помислете за това, госпожице Тор. Днес човек с най-обикновен ииуер може да разбере какво му говори всеки друг, независимо в коя част на планетата се намира. Точно сега, точно в това поколение, ние затваряме кръга. Езикът е престанал да бъде бариера. И нашата „кула“ покрива целия свят. Спомнете си какво се казва в Писанието — че за нашия потенциал няма граници. Абсолютно никакви. Е, какво може да ни спре сега?

Тор впери поглед в невролога. „Майтапиш ли се?“ — помисли си. Явно я баламосваше на някакво ниво. И в същото време говореше съвсем сериозно.

— Какво общо имат древните митове с нашия въпрос? С проблема за арогантната научна амбиция?

— Старите легенди ни показват колко отдавна хората са размишлявали върху този проблем! Например дали подобава да използваме същите инструменти, с които ни е направил Създателят. Какво би могло да бъде по-сериозно от това?

— Добре. — Тор кимна и мислено въздъхна. Щом Сато искаше да изглежда като глупак пред камерата, тъй да бъде. — Повечето легенди не отговарят ли отрицателно? Не проповядват ли срещу високомерието?