Тор се дръпна настрани — не заради самото същество, а заради емблемата на Дарктайд Сървис върху козината му. В Сандего тези създания душеха само за опасни неща като експлозиви, токсини и ограничен списък на дроги и психотропни вещества. Полицията на Албъкърки обаче беше приватизирана… и показно агресивна.

Седмица след началото на обиколката Тор имаше ново чувство за една балканизирана Америка. То започна при слизането от цепелина, когато един агент на Дарктайд я прати да използва обществения душ, защото любимият й аромат за тяло (напълно легален в Калифорния) твърде много наподобявал някакъв привличащ феромон, който бил забранен в Ню Мексико. „Е, Бог да благослови Трийсет и третата поправка и Закона за възстановяването на федерализма.“

Въпреки това след като се регистрира в „Радисън“ и тръгна пеша на срещата си, Тор призна, че Албъкърки има някакъв чар от миналия век. Оживеният трафик например. Какви ли не коли — алкита, електрички, дори ретросмръдливци — се скупчваха и надуваха клаксони по кръстовищата, на които човек не можеше да се спаси от светещите реклами и билбордове с крещящи цветове, защото се оказа, че всички те са на първи канал… на нивото, което не можеш да изключиш, защото е реално. Етнически ресторанти, храномати, салони за биоскулптура и зали за поезия се бяха набутали в старомодни минимолове, фирмените им знаци приканваха с ярки пигменти или екстравагантни неонови лампи с живи текстури, които не можеха да се имитират от никоя ВР. Всичко това радваше Тор и същевременно я караше да внимава и да върви пеша вместо да си поръча надуваема кола от портиера на хотела.

— Доста иронично — промърмори тя: водеше си устни бележки, докато бавно се завърташе на едно кръстовище. — В градовете с неограничена виртуална реалност е налице общо намаляване на визуалния хаос на първо ниво. Ел Ей и Сиатъл изглеждат скромни… почти идилични, с простите си, изпълнени с достойнство знаци. Защо да издигаш билборд, когато хората карат очилата си да го изтриват? Докато тук, във вътрешността, мнозина дори не носят очила! И затова всички търговци примамват и приканват тълпата в онова единствено ниво, което никой не може да избегне. Ако изпитвате носталгия по ярките светлини на миналото, елате във високата пустиня. Елате в Албъкърки.

Така, тази бележка би трябвало да спечели висока оценка с искреността и достоверността, която очакваха почитателите й. Макар цялата тази бъркотия да идваше малко в повече за едно бедно градско момиче, което не разполага с плъзгачи, за да намали звука или яркостта. Тукашните хора обаче като че ли си харесваха хаоса. Може би наистина бяха от по-яка порода.

Да живеят различията… популярната фраза на тази епоха.

Разбира се, имаше и малко вирт. Само троглодит би отказал неща като наложена карта. Най-удобният път до мястото на срещата й беше изписан върху тротоара (или по-скоро в очилата й) с жълти плочи, които виждаше единствено тя. Можеше също да извика информация за онези, които минаваха покрай нея. Само че тук се плащаше такса за воайорство!

„Стига бе. Такса за прочитане на имената? Светът не беше ли село?“

Върволицата жълти плочи я преведе през три кръстовища, на които примигваха светофари, а шофьорите все още държаха волани в ръцете си. Наложи й се да заобиколи някакъв фермер, чийто автоматичен носач беше натоварен с чували целогодишно пшеничено семе, след това и група травматици от Ужасния ден, които мърмореха нещо пред местното убежище. Виртрекламата на някаква аптека скочи агресивно към нея и й предложи изгодно окситоцин, вазопресин и флакони водородосулфиден газ. „Наистина ли изглеждам толкова депресирана?“ — запита се тя, докато примигваше, за да разкара нахалната реклама.

По навик отново влезе в репортерски режим, но този път записваше субвокално.

„През деветдесет и девет процента от човешката история хората са живели на племена или в селца, където са познавали всички останали. Рядко срещаните чужденци са провокирали страх или любопитство. През целия си живот човек се е срещал най-много с няколко хиляди души — горе-долу толкова лица, имена и впечатления, колкото запомняме с лекота. Еволюцията ни осигурява само онова, от което се нуждаем.

Днес се срещаме с повече хора, отколкото предците ни биха могли да си представят… Някои между другото. Други в жизненоважен момент. Трети за десетилетия. Биологията не смогва да навакса. Претоварените ни темпорални лобове не могат да «знаят» лицата и имената на десет милиарда души!“

Предупредителен лазер блесна по земята пред разсеян пешеходец и той отскочи назад от оживения трафик. Тор чу кискане. Няколко хлапета с очила мърдаха пръсти към развълнувания човек и явно рисуваха фигури около нещастния възрастен в някое ВР ниво, което смятаха за напълно лично. Тор си имаше начини да открие подигравателните им добавки и етикети, но не го направи, и само се усмихна. В по-големите градове непочтителните хлапета не бяха така безсрамни. Свикналите с технологиите възрастни си имаха начини да си го върнат.

„Докъде бях стигнала? А, да… че биологичната ни памет не може да навакса.

Затова си помагаме с паспорти, кредитни карти и пари в брой — груби тотемни заместители на старата репутация, благодарение на които непознатите могат да сключват сделки помежду си. И дори тези протези не издържаха при Големия грабеж.

Затова дебелият ви портфейл мина онлайн. Очи и мозъчни центрове, подсилени с ИИ и информационни възли. Ефектът на полубога. Deus ex machina. И репутацията отново стана свързана с моменталното разпознаване. Някога сте престъпили закона? Просрочили сте задължение? Клюкарствали сте непредпазливо или злонамерено? Петно може да помрачи ваурата ви и да ви следва от дома до ъгъла на улицата. Нямате начин да смените името си и да скриете простъпките си, ако се преместите другаде. Особено ако хората се настроят към юридическата ви история… или ако тяхната Алгебра на прошката се различава от вашата.