Привидно жив.

Може би ИИ.

Може би нещо повече.

Пред очите им започна нова фаза. Латинските букви започнаха да се променят, да се преобразяват в нови форми…

… първо в серия знаци, които бяха вариации на разпятие — яки тевтонски стълбове и кръстове…

… след това се трансформираха в по-заоблени фигури, които се гърчеха и въртяха в спирала…

… последвани от знаци, които приличаха на някаква наклонена, свръхсложна версия на китайски йероглифи.

— Не намирам съответствие с известен език — отбеляза Ганеш и махна към виртуалните обекти, които можеше да види само той. В знак на съгласие малкият Хачи уплашено закри очи.

— Не е задължително това да означава нещо — съсредоточено и тихо отвърна малайзийката Салех. — Всеки по-добър художник може да напише програма за създаване на необичайни емблеми, азбуки и шрифтове. Непрекъснато го правят за филмите.

„Така е — помисли си Джералд. — За научнофантастичните филми. За контакти с извънземни раси.“

Нямаше съмнение, че останалите започват да споделят тази изнервяща възможност, и той изпита необходимост да предложи някаква по-земна алтернатива.

— Може да е някакъв номер. Някой може да го е поставил тук нарочно, за да се натъкнем на него. Подобни неща са се случвали и преди.

Дори някои да бяха намерили за странно не друг, а именно той да каже такова нещо, никой не го показа. Предположението на Джералд остана да виси между останалите наблюдатели на Земята и в станцията, въртейки се като буквите и символите, които проблясваха и се местеха по повърхността на обекта.

— Сега не сте ли доволен, че предпочетохте да дойдете тук вместо във „Високия Хилтън“? — обърна се Ганеш към сеньор Вентана.

— Това е истинска наука. Истинско откритие! Със сигурност е по-вълнуващо от големите прозорци и глупавите игри при нулева гравитация. — И го посъветва като истински търговец: — Не забравяйте да разкажете на приятелите си.

— След като информацията бъде разсекретена, разбира се — побърза да добави Салех.

— Да, след това — съгласи се Ганеш.

Торният магнат кимна отнесено.

— Разбира се.

Последваха няколко минути мълчание, през които всички наблюдаваха как обектът показва сякаш безкрайна серия писмености или други системи символи.

— Добре — най-сетне каза генерал Хидеоши. — Първо да направим проверка на сигурността. Всички да проверят дали няма изтекла ВР. Точно сега нямаме нужда от уеббуря. Джералд, остави пълзача на място. Засега нещата изглеждат стабилни. Но без никакви самоинициативи оттук нататък. Вече сме екип.

— Да, госпожо — съвсем сериозно отвърна той. Изведнъж се почувства отново като астронавт. И думата „екип“ беше добре дошла. Означаваше, че си част от нещо много по-умно, отколкото можеш да се надяваш да бъдеш, ако си сам.

Всъщност думата звучеше като „дом“. И изведнъж той остро усети космоса около себе си — невъобразимите му мащаби, които едновременно го плашеха и привличаха, откакто се помнеше.

— Добре, народе — каза Акана. — Хайде да измислим как стъпка по стъпка да приберем това нещо.

Патрулиращо отокуче душеше напосоки пешеходци. Чувствителният нос на създанието (подсилен с обновени клетки) сумтеше към крака, глезени, чанти и дори към хора, возещи се на сеги и скутри. Повдигнало дългата си шия, отокучето подуши една ученическа раница, закашля се и продължи нататък. Шлемът му сондираше не така видимо с панспектрални лъчи.

Можете да предпочетете да улавяте тези лъчи с добри очила или като се обърнете за справка в Обществена безопасност. Гражданите могат да наблюдават наблюдателите — или поне така се твърдеше в Голямата сделка. Малцина обаче обръщаха внимание на едно отокуче.