Шрифт:
„Проект Ъплифт. Ами да!“
Преди около две години професионалните и аматьорските медии вдигнаха страхотна врява около някакъв дребен заговор, чиято тайна задача бе да промени няколко животински вида с крайната цел да им даде интелект на нивото на човешкия.
Какви ли не противници атакуваха начинанието. Църкви го заклеймиха като светотатство. Екозелоти ревяха, че човекът се меси в мъдростта на природата. Толерасти настояваха „културата на делфините“ да бъде оставена на мира и да не я тъпчат с разни ограничени човешки ценности, а други предсказваха появата на мутанти, които ще избягат и ще застрашат човечеството.
Един от проблемите на разнообразието във Века на аматьорите бе, че хобито ти може да привлече раздразнението на много други, особено на онези, които са отдадени на присъщата им страст да се възмущават и негодуват. И които с удоволствие се обръщаха към съдилищата.
Така „проектът Ъплифт“ загина в последвалото шумно меле. Също като безброй други начинания.
„Оцеляват най-силните — помисли си той. — Толкова драматично и спорно начинание трябва да си осигури могъща и решителна подкрепа, в противен случай е обречено.“
Докато оглеждаше следващата лаборатория, най-сетне се натъкна на онова, което търсеше — евтин мултифон, захвърлен сред купчина боклуци. Отначало му се стори счупен, но беше нужно само повърхностно почистване на клемите и апаратът се включи! На плъзгащия се екран се появи симулирано женско лице и задвижи устни в поздрав, който Хакер не можеше да чуе, но чието значение бе очевидно — предлагаше най-основни услуги, макар устройството вече да не бе свързано към лични или корпоративни акаунти.
А, но дали имаше връзка с Мрежата тук, под водата? Разбира се. Проект Ъплифт би трябвало да е разполагал с комуникационни линии дори на това място. Но дали те все още бяха активни и достъпни?
След много опити и грешки най-сетне успя да извика старомодна клавиатура и написа:
МОГА ЛИ ДА СЕ ОБАДЯ НА СУШАТА?
Приветливото женско лице изчезна и се смени текст, изписан с груб двуизмерен шрифт, който запълзя по екрана.
ДИАГНОСТИКА…
… КАБЕЛНАТА ВРЪЗКА С ОСНОВНАТА ПОДВОДНА ЦЕНТРАЛА ПРИ ТРИНИДАД Е ИЗКЛЮЧЕНА СОФТУЕРНО.
ДА ПРАТЯ ЛИ ИСКАНЕ ЗА СПЕШНО ВКЛЮЧВАНЕ?
Хакер отговори с просто „Д“ с надеждата, че играчката ще го разтълкува като „Да“.
ЗАПИТВАНЕ…
МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА ИЗЧАКАТЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ ДО НЯКОЛКО ЧАСА.
МОЛЯ, БЪДЕТЕ ГОТОВИ ДА ПЛАТИТЕ.
Хакер изсумтя и се зачуди какво да прави ако и когато бъде установена връзката. Би трябвало да успее да състави съобщение от прости знаци, като се позовава на самарянските правила при спешни случаи наред с обещанието, че получателят на обаждането — майка му — ще поеме всички разноски. Всичко това, от писането до споровете за плащането, изглеждаше ужасяващо архаично и сложно. Но онова, което наистина го тормозеше, беше съвсем друго.
„Спешно съобщение за помощ… ще създаде впечатление, че се нуждая от спасяване… след като всъщност съм се спасил.“
Е, не сам — делфините му бяха помогнали.
И въпреки това… Ето го тук, с храна, вода, удобно място за почивка и с възможност при нужда просто да продължи към близкия плаж, а оттам и до цивилизацията. Защо му е тогава да изпраща еквивалент на SOS или на надписа ПОМОЩ? Може и да беше от глупава гордост, но му се струваше някак неправилно след всичко преживяно.
„Може би ще е по-добре съобщението да изглежда колкото се може по-нормално. Небрежно, като платя сметката с биометричните си данни. Да се представя така, сякаш контролирам всичко. Здрасти. Как сте? А, между другото, можете ли да пратите насам някоя коптер-подводница?“
Помисли си, че знае как да го направи. Да използва някои от инструментите в тази лаборатория и да установи връзка между мултифона и импланта в челюстта си. Не би трябвало да е чак толкова сложно. Просто щеше да повтори същата схема, която използваше в ракетата си. Най-важните части бяха в шлема му, при басейна.
„И между другото защо да не опитам малко истинска храна?“ Дори консервите, които бе видял по лавиците в камбуза, щяха да са чудесни сред суровата риба. Поне нямаше да му се налага да плюе кости и люспи.
„А също да се изкъпя… а може би дори да подремна?“
Настроението му беше много различно от трескавата възбуда, която би трябвало да очаква от предстоящия контакт с цивилизацията. И въпреки това чувството му се струваше правилно.
НЕ Е СПЕШНО — каза той на примитивния стар мултифон, като пишеше внимателно на сензорния екран. — ЩЕ ПРОБВАМ ОТНОВО СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА.
Да предположим, че опасността идва от човешката природа — някакъв упорит навик, втъкан в гените ни. Може ли науката да намери изход чрез целенасоченото ни подобряване? Първо трябва да признаем, че ние имаме природа.
Вземете споровете около еволюционната психология. ЕП твърди, че всички ние сме наследили модели от праисторически времена — онази продължителна епоха, когато доминиращите мъжкари са имали повече потомци, защото са били по-силни, ревниви или добри в измамата. Монархията и феодализмът са награждавали повече всеки владетел, който е можел да убеди хиляди здрави мъже да тръгнат на поход и да се бият в защита на неговия харем. Всички сме потомци от харемите на хора като Карл Велики и Чингис хан, които са овладели този номер.
Противниците на ЕП изтъкват, че сме нещо повече от сбора на предците ни, и се позовават на прехвалената ни гъвкавост, на начина, по който се учим и променяме като индивиди и култури. Единият пол може да прави почти всичко като другия и правилата, ограничаващи възможностите поради кастова принадлежност, раса или пол, са се оказали безпочвени. Всъщност нашата най-велика черта е способността ни да се адаптираме към нови обстановки и да постигаме непостижими мечти.
Само че, след като започват от тази истина, критиците пуритански твърдят, че еволюционната психология може да се използва като оправдание за лошо поведение, позволяващо на изнасилвачи и потисници да заявят: „Дарвин ме е направил такъв!“ Ето защо по политически причини те твърдят, че хората нямат абсолютно никакви вродени социални модели и дори склонности.
Никакви ли? Без значение колко условни и трудно доловими? Нима сме дотолкова различни от всеки друг вид на Земята? Това не е ли същото, което твърдят религиозните фундаменталисти? Че нямаме нищо общо с природата?
Можем ли да си позволим лековерни преувеличения в едната или в другата посока? За да оцелее, човечеството трябва да преодолее страшно много стари и лоши навици. Трябва да изучаваме тези древни модели — не за да се оправдаваме, а за да разберем по-добре суровия материал на Homo sapiens.
Едва тогава можем да погледнем в огледалото към най-голямото чудо на еволюцията и да кажем: „Добре, дотук се справихме. А сега да се представим още по-добре.“
Рогът на изобилието на Пандора