А сега, без обратната връзка на тези органи, трябваше да си представя и да се преструва достатъчно добре, за да накара същите нерви да…

Обзе я странно, блеещо усещане. То сякаш отекна в черепа й, по слуховите пътища, които асоциираше с ушите. След като се възстанови от изненадата, опита отново — и беше възнаградена с друг „звук“, който този път изглеждаше гърлен и нисък. „Записват усилията ми и ги връщат към мен… за да мога да «чувам» собствените си опити. И да започна да се поправям.“

След още няколко опита успя да запомни или да възстанови начина, по който изпраща сигнали. Командите, които преди формираха най-простите звуци. Недодялаността на резултата я смути и едва не я накара да престане. Инатът обаче надделя. „Мога да го направя!“

Малко по малко звуците ставаха по-ясни.

Накрая успя да скалъпи съобщение…

— З-з-здрасти…

Естествено, докторите изобщо не се поскъпиха на похвали и насърчения. А и тя самата изпитваше удовлетворение, че може да помогне, може да продължи напред. Да бъде отново важен член на екип. Всичко това — и мисълта, че вече няма да й се налага да използва морзовата азбука, почуквайки със зъби — й помогна да уталожи чувството, че я потупват покровителствено по главата, без да й се дава възможност да избира какво предстои.

„Скоро ще мога да общувам. Да заявя свободата си. Да бъда преценена за достатъчно компетентна, за да вземам решения. И може би — ако искам — да сложа край на всичко това.“

Хапеща мисъл, свадлива и неблагодарна предвид такъв медицински успех. Но въпреки това си беше нейна. А Тор имаше много малко други неща, които можеше да нарече свои. Освен мислите.

Както и да е, идеята не се задържа задълго. Защото Тор се втрещи от следващото, което опитаха.

Свързаха я директно с Облака.

Естествено, вината бе на поколението на Лейси.

В края на краищата те бяха онези, които измислиха „постоянното частично внимание“. Които се гордееха със способността си да скачат от една тема на друга, да се разтеглят и разширяват като обвивката на гелглобус. Или да се съсредоточат върху нещо тясно и конкретно като момента, който наричаме сега.

Никога досега обаче не й се беше налагало да разпъва мъката си върху толкова много жизненоважни теми, всяка от която изискваше пълното й внимание. Лейси знаеше, че за органичния човешки мозък има ограничения и че в крайна сметка ще се насочи към мисълта, която изглежда най-важна. Най-настоятелна. Към слона в стаята.

„Ужасна майка съм.“

Този основен факт бе ясен насред цялата лудница покрай проблемите в Швейцария и Африка, тук във Вашингтон и в космоса. Според моралните стандарти на всяко човешко същество тя трябваше просто да зареже всичко останало, за да участва в издирването на изчезналия си син.

Без значение, че това изобщо нямаше да помогне на Хакер. Без значение, че беше наела най-добрите професионалисти и бе обещала достатъчно големи награди, за да накара всяка яхта и рибарска гемия оттук до Суринам да се включи в издирването… че Марк координираше опитите да открият брат му… и че ако заминеше за Карибите, щеше само да пречи.

Всичко това беше без значение. „Това просто е нещото, което би направила всяка майка.“

Може би с изключение на майката на Хакер Сандър.

„Последното, което би искал от мен, е да покажа, че се страхувам… или че дори съм загрижена.“

Онзи кратък сигнал с телеметрични данни, твърде кратък и с твърде много шум, за да бъде локализиран точно, беше показал, че капсулата е непокътната и че пътникът в нея е жив и здрав малко след приводняването. Мъничкият модул бе проектиран да се държи над водата и да поддържа живота на обитателя си неопределено дълго време. Нещо повече, дори цялата електроника на борда да беше изпържена, самата капсула щеше да отрази ясно сигналите на радара и сонара, когато спасителите минат достатъчно близо до нея. Две силни бури бяха затруднили екипите да достигнат някои райони на издирване, особено най-отдалечените от вероятната зона на приводняване. Все пак се смяташе, че е само въпрос на време да го открият.

А и тя знаеше как щеше да се ядоса момчето, ако разбере, че майка му се е втурнала на юг, зарязвайки единствения шанс в живота си да види с очите си най-важния момент в историята, Първия контакт с извънземни. И защо? За да кърши ръце и да пречи на работата на професионалистите?

„Е, Лейси, значи това е оправданието ти? Значи оставаш на конференцията за Артефакта в чест на Хакер? За да направиш онова, което би поискал той — и което би поискал и Джейсън?

Браво на теб.“

До нея седеше професор Ноозон. Ученият попзвезда сумтеше щастливо, тракаше със зъби и мърмореше субвокално, докато общуваше с ненаситните си почитатели — сега те бяха над сто милиона, отчасти заради мястото, на което се намираше в момента. И то във ВИП кресло. Прословутите плитки се виеха около главата му, камерите и скенерите по краищата им се въртяха във всички посоки и изпускаха аромат на шампоан с ганджа и тамян. От време на време на Лейси й се налагаше да отпъди някоя прекалено любопитна киберактивна плитка от личното си пространство, но не й даваше сърце да го смъмри — професорът й беше ужасно благодарен, че го е вкарала като неин съветник в галерията за наблюдение, която бе отделена само от дебело стъкло от карантинната зала и облечените в бели престилки хора (сред които бе и самият Джералд Ливингстън), които изучаваха Хаванския артефакт.