Шрифт:
— Разликата между „един“ и „много“ може да е неясна. Най-добрите модели на човешкото съзнание го изобразяват като смесица от интереси и подличности, които понякога са в конфликт помежду си, често се сливат, припокриват или се рекомбинират с невероятно гъвкава адаптивност. Здравият разум се разглежда като способност тези аморфни части да бъдат накарани да работят заедно, без да се допуска да стават сковани или твърде добре дефинирани. При хората това се постига най-добре чрез общуване с други умове (други хора). Без външното въздействие, без други мнения и становища субективният аз може да се изгуби в солипсизъм или самозаблуда. От опит знаем, че самотата или намаляването на сетивните дразнители могат да имат пагубно въздействие. Често се случва съзнанието на държаните дълго време в изолатор затворници да се раздели на ясно изразени личности — установени характери, които стават устойчиви и постоянни, със свои собствени гласове. Може би те правят това, за да имат някого, с когото да разговарят. А сега да екстраполираме. Представете си „личност“, която е живяла сама, изолирана като прокуден в продължение на много векове. Или дори епохи. И през цялото време не е имало друга личност, с която да общува. Просто се носи в космоса, без събития, с които да отброява времето или да прави разлика между реално и въображаемо. Възможно ли е вие или аз след подобна продължителна самота първо да си представим, а след това и да повярваме в отделните самоличности? В образи, които започват като плод на въображението, но постепенно започват да стават толкова пъстри, интересни и разнообразни, колкото можете да откриете в цял един свят или в общност от светове? Които общуват помежду си по начини, отразяващи разстройството и болката от дългата сурова изолация?
Емили ахна.
— Изобщо не бях помисляла за подобна възможност. Но това означава… искате да кажете, че Артефактът може да не измисля тези образи, за да ни заблуди. А защото е полудял!
— Всъщност идва ми наум друга дума. По-оптимистична и не така осъдителна, която може да обясни и Ефекта на сбирщината, хаотичната бъркотия на личности и образи. Вместо злонамереност или безумие, огромното разнообразие извънземни, което наблюдаваме, може да е израз просто на желанието на един самотен ум. Ум, който първоначално е бил проектиран като пратеник. Създаден, за да желае да установи контакт.
Джералд разбра накъде бие всичко това и се обади още преди съветникът да успее да каже очевидното.
— Смятате, че Артефактът е заспал. И че може би сънува. В такъв случай можем ли — и трябва ли — да се опитаме да го събудим?
Тайгър прекара всички различни теории в многоизмерна матрица, направи няколко оптимизиращи симулации и излезе с предложение.
— Предлагам да опитаме оперативно обуславяне.
Фразата звучеше познато на Джералд. Органичният му мозък заработи — вероятно бе нещо, което бе учил като първокурсник по биология. Но защо да си прави труда да си припомня чрез собствените си неврони? Дефинициите запълзяха под котешкото лице, съпроводени с примери. А, да. Б. Ф. Скинър и прочутите му гълъби. Използвал наградата и наказанието, за да наложи конкретно поведение, като в същото време елиминира другите. Всеки, занимавал се с обучение на кучета, знаеше основните моменти.
— Трябва да престанем да даваме информация и дори да спрем да захранваме Артефакта със светлина, освен когато съществата вътре не се укротят, не станат по-нормални и не започнат да говорят по разбираем начин с нас — каза Тайгър.
— Да ги принудим да се организират и да престанат да се държат като оставени без надзор деца. — Акана кимна одобрително. Явно идеята да се даде урок на извънземните й допадаше.
— А другите възможности? — попита Емили и посочи матрицата. — Една от теориите предполага, че Ефектът на сбирщината може да е преструвка. Появата на разнородна тълпа може да е игра на актьори. И че цялото това диво разнообразие е измислица на един ум. Нечестив, луд… или може би сънуващ?
— Е, във всеки случай този план изглежда най-добър — отвърна жената котка от триизмерния екран. — Той може да покаже, че подхождаме сериозно към въпроса. Че е време за съсредоточаване. Край на преструвките.
Джералд зяпна. Всички експерти твърдяха, че личности като Тайгър нямат истинско съзнание и разум, а само са програмирани да изглеждат разумни. Но кога разликата се беше превърнала в абсурдна и дори глупава?
Рамеш поклати глава.
— Те… то… Артефактът вече знае много за нас. Ако опитаме такъв подход, той може просто да реши, че блъфираме, и да заложи на това, че няма да издържим дълго. Особено предвид няколкото милиарда зрители и потенциалните облаги от един контакт. Исканията на обществеността и на политическите ни господари ще ограничат времетраенето на подобен вид експерименти. А това нещо има предостатъчно опит в чакането. — Той сви рамене. — Все пак това като че ли е най-добрата идея, с която разполагаме.
Когато се стигна до гласуване, Джералд вдигна ръка в знак на съгласие с предложението. Въпреки това една мисъл не го оставяше…
Оперативното обуславяне може да работи в двете посоки. Понякога онзи, който мисли, че обучава… може да е обучаваният.
Добре, пак съм аз, Славек. Повишен от гид в ръководител на екипа. Да, аз съм хлапе. И какво от това? Ако не ви харесва да ви командва четиринайсетгодишен чоберо, просто идете на рецепцията и помолете Дарига Садибекова да ви премести в друг екип. Или се оплачете на доктор Бетсби, стига да е готов да ви изслуша. О, забравих… той отсъства!
Вижте, не ми пука дали току-що сте пристигнали от Външна Слобовия, дали вашият гуру по обратна биовръзка иска да медитирате по дванайсет часа на ден, или още имате тикове от Ужасния ден. Всеки тук работи. Това е правило, ако искате да останете да живеете под Среброкупола.
Всъщност част от работата е адски забавна. Лов на фазани и бране на диви круши в предградията, събаряне на изоставени къщи и обирането на останалия в тях метал. Разбиване на стени в търсене на скрити съкровища.
Съжалявам, днес няма да правим това.
Днес ще се гмуркаме в каналите под един от кварталите на Детройт, който ни е предоставен от щата Мичиган като наша територия. Разбира се, стига да можем да го стегнем.
Да, добре. Работа в каналите. И какво? Защо мигате на парцали? Там почти няма жители, така че няма да са пълни. Освен това ще получим микропорести маски. Така че не би трябвало да смърди. Много.
Една от целите на този предварителен инструктаж е да се запознаете със задачата и с грубата карта на мястото, към което сме се запътили. Работата ни е да инсталираме чипове за радиочестотно идентифициране на всеки половин метър по всички тръби и кабели, до които можем да стигнем, така че тази част от подземния свят да може да се включи към Световната мрежа. В момента долу е доста тъмно! И без връзка можем да се изгубим. Наистина да се изгубим! Така че не забравяйте системата за другарчето наблизо.
Трябва да поддържаме добро темпо, защото след нас ще има друг екип, който ще прокара кабел за данни по тавана на канала. Една начинаеща компания иска да се конкурира с големите телефонни и кабелни доставчици. Целта им е да използват каналното право на преминаване, за да прокарат фиброкабели до всеки кенеф… тоест до всеки дом в Америка. (Това е наистина раки идея! Лично аз вече инвестирах.)
И накрая, всеки ще получи сифон и сак. Ще ви покажем как да откривате ниските места в канала, където през последните век-два може да се е събрал живак. Изсмучете малките залежи в бутилката. Торбата ще ви трябва, ако случайно откриете кристали селитра по пътя. Или монети. Има и куп други съкровища, за които да се оглеждате — и това е още една причина да внимавате по време на инструктажа.
Цените са скочили и когато се върнем в големия ни дом-купол, можете да продадете всичко намерено за возене на цепелини и други забавления.
30.
Пътят навътре
Шунтът причини странен тип агония. Най-лошата, откакто експлозията на цепелина бе превърнала тялото й в изпечена черупка.
Дори самата дума беше някак болезнена, защото бе подвеждаща. Подобно на другите журналисти от новото поколение, Тор не харесваше кашавата неточност на по-ранните кореспонденти, склонността им към прекомерно опростяване и блудкави метафори. Та за да бъдем по-точни, „шунтът“, който поставяха докторите и техниците в мозъка й, не беше само тръба или жица. Състоеше се от над десет хиляди отделни пътища, които започваха като малки дупчици, пробити в черепа й. След това миниатюрни автомати прогаряха път навътре. Движеха се внимателно. Свеждаха до минимум пораженията на крехките аксони, дендрити и невронни струпвания, където сновяха калциеви йони и минаваха електрохимични импулси, участващи в огромната постоянна вълна на съставното човешко съзнание. Като заобикаляха доколкото е възможно всичко това, микроскопичните машини продължаваха навътре благодарение на гигантските астроцити и ги използваха като обемисти коридори: всеки малък пълзач теглеше след себе си тънка нишка, докато не достигнеше до крайната си цел — някой добре известен център на общуване, зрение или двигателен контрол.
Тор бе благодарна, че в човешкия мозък няма рецептори за болка. Поне така я уверяваха докторите с тънки гласчета, които преминаваха през остатъците от слуховата й система — онези части, които не бяха изгорени при експлозията. Всъщност пълзящите нанороботи не би трябвало да предизвикат абсолютно никакви явни реакции, докато си проправяха път към предварително зададените позиции в зрителния й център, малкия мозък, предния цингулат, левия темпорален лоб… и до куп други важни центрове, пръснати из сложно нагънатата мозъчна кора. Тоест докато не бяха готови да започнат истинската си работа — да тестват и проверяват, да установяват стари връзки и да създадат нови, които биха могли да й позволят да вижда отново, дори един вид да чува и да говори.