Уорън бръкна в чантата на кръста си. Минаха безценни секунди, докато отваряше малката кутия за инструменти. Тор откри един, който изглеждаше обещаващ — виброрезец.

— На вашите биометрични данни ли е настроен?

Уорън кимна. Пътниците нямаха право да качват на борда нищо, което би могло да се превърне в оръжие. Виброрезецът щеше да реагира единствено на неговото докосване и на ничие друго. Необходими бяха не само отпечатъците от пръстите, но и физиологически следи, отразяващи собствената му воля.

— В такъв случай вие ще трябва да режете.

— Да р-режа…?

Тор бързо обясни:

— Трябва да проветрим кораба. Да изхвърлим газа нагоре. Това ще се случи с главната клетка, ако бъде разрязана някъде по дължината, нали? Автоматично?

Несигурно кимане. Тор виждаше, че Уорън получава съвети онлайн, най-вероятно от компанията. А може би и от същата умна тълпа, която бе създала тя. Силно се изкушаваше да сложи собствените си очила и да се свърже отново. Но успя да се сдържи. В момента кибиците щяха само да я забавят.

— Може и да проработи… — с уплашен шепот рече служителят. — Но извършителите ще разберат веднага щом започнем…

— Те вече разбират! — Тор се помъчи да не крещи. — Разполагаме само със секунди.

Отново кимане. Този път малко по-решително, макар Уорън да трепереше толкова силно, че Тор трябваше да му помогне да извади резеца от калъфа и да го натика в ръката му.

— Трябва да срежем някоя от хелиевите тръби, за да стигнем до водородната — каза той и натисна копчето с биометричен сензор. В отговор на докосването в края на инструмента заблещука ръб от акустични вълни, по-остър и от стомана. Чу се едва доловим звук.

Тор преглътна с мъка. Блещукането напомняше на пламъка на горелка.

— Изберете си някоя.

Нямаше начин да определят коя от зеленикавите клетки е напълнена с газ и какво ще се случи, когато резецът помогне за сливането на газа от съседните клетки. Може би единственото, което щяха да постигнат, бе преждевременна детонация. Но дори това си имаше своите преимущества, ако осуетеше графика на атентаторите.

Един урок, който научаваш рано в наши дни — вече просто няма смисъл да разчиташ на кастата безупречни професионални закрилници за абсолютната си безопасност. На полицията и военните, на бюрократите и разузнавателните служби. Независимо колко добри и опитни са, независимо от огромните им бюджети за оборудване, те винаги могат да бъдат преодолени или заобиколени по някакъв хитроумен начин. Грешките се правят от човешки същества. И когато това се случи, обществото трябва да разчита на втората линия на отбрана.

На нас.

Тор знаеше, че това означава, че всеки гражданин по всяко време може да се окаже в ролята на войник, бранител на цивилизацията. Точно по начина, по който гражданите бяха обърнали така драстично нещата на Единайсети септември и в Ужасния ден.

С други думи — като пушечно месо.

— Тази — избра Уорън и тръгна към най-близката зеленикава клетка.

Макар да бе махнала очилата си, Тор продължаваше да е свързана. Гласът на умната тълпа имаше достъп до слушалката в ухото й.

— Тор — каза груповият ум. — Получаваме картина от очилата на Уорън. Слушате ли? Има и трета възможност освен хелия и водорода. Някои клетки може да са заредени с…

Тя тракна два пъти с левия си кучешки зъб и прекъсна връзката, за да може да следи омнискенера. Пое дълбоко дъх, без да откъсва поглед от индикатора, докато Уорън направи плавно разсичащо движение с резеца.

Зеленикавата обвивка се отвори като по шев. Ръбовете се разделиха и невидимият газ, осезаемо по-хладен, лъхна към тях.

ХЕЛИЙ — изписа екранът. Тор въздъхна с облекчение.

— Не е отровно.

Уорън кимна.

— Само че не е и кислород. Можем да се задушим. — Той дръпна глава настрани от прохладния вятър и напълни дробовете си с чист въздух. Въпреки това изрече следващите думи с тънък писклив глас. — Трябва да побързаме.

Промъкна се през отвора и забърза към другата страна на зелената клетка, където тя докосваше една от огромните колони с водород.

Замахна рязко.

В отговор автоматично зареваха сирени. (Или след няколко престъпно пропилени минути компанията беше избрала точно този момент, за да признае най-сетне неизбежното?) Загърмя настоятелен глас, нареждащ на пътниците да отидат — спокойно и внимателно — към аварийните изходи.

В същия миг огромната водородна клетка се загърчи като гигантско черво, получило внезапен спазъм. Цялата розова тръба, по-голяма от „Боинг 747“, се сви — започна от долната част и продължи към появилия се отвор на самия й връх, подобно на паста за зъби, изхвърляйки съдържанието си нагоре.

Ударната вълна запрати Уорън назад през зелената тръба. Тор успя да го сграбчи за яката и го измъкна на пътеката. Нямаше нищо хубаво във „въздуха“, който беше поела. Пред очите й затанцуваха петна. Дребният мъж беше в още по-лоша форма и се мъчеше да си поеме дъх.