— Добре. А сега дайте увеличена картина на контролното табло. Към нас се включи един механик на цепелини, който е работил върху този кораб миналата седмица.

— Вижте, може би е по-добре просто да извикам някой от екипажа. Да се позова на ЗСИ и да го отворя законно…

— Няма време. Вече подадохме искане за имунитет при действия на гражданин според обстоятелствата. По силата на кризисните правила СУД.

СУД… След Ужасния ден.

— О, ясно. И ще понеса физическото наказание, ако искането се отхвърли…

— Изборът е ваш, Тор. Ако искате да участвате, натиснете бутоните на таблото в следния ред.

Пред Тор се появи виртуална клавиатура, закриваща истинската.

— Няма причини за безпокойство — промърмори тя.

— Какво?

— Нищо.

Ръката й сама посегна да въведе кода, сякаш я управляваха дистанционно.

Не се случи нищо.

— Лошо. Явно са сменили кода след като нашият експерт е работил по цепелина.

Гласът вече не звучеше така хладнокръвно. Стана по-индивидуален. Индикатор й показа, че някакъв член от групата с висок рейтинг на достоверност излиза с ново настоятелно предложение.

— Личи си, че кодът не е променен на случаен принцип. Обзалагам се, че все още е някой от стандартните кодове на компанията. Ето, опитайте това.

Нивото на съгласие трепна едва-едва, което означаваше, че тълпата се доверява на компетентния си член. Тор последва примера им и въведе новия код.

— Някакъв резултат с получаването на заповед по ЗСИ? — попита междувременно. — Казахте, че ще отнеме само минути. Може би е по-добре да почакаме…

Колебанието й бе отхвърлено с просто щрак, люкът се плъзна настрани и се видя тясна, подобна на тръба стълба.

— Нагоре. — В гласа на тълпата нямаше и капка колебание. Петстотин и дванайсет съграждани искаха от нея да го направи. Петстотин и шестнайсет…

Тор преглътна. И се подчини.

Стълбата разкриваше истина, която бе скрита за повечето пътници, пътуващи в комфорта на добре обзаведената гондола. Физиката — и най-вече гравитацията — не се беше променила особено през столетието, отделящо първата ера на цепелините от настоящата. Дизайнерите все още трябваше да се борят за лекота навсякъде, където могат да я постигнат.

Тор се изкачи на товарната палуба по тънките скоби и вместо обичайните стени и прегради видя подобна на паяжина мрежа. Краката й оставяха следи в пенестия под, който изглеждаше повече въздух, отколкото твърдо вещество. Купчините багаж (претеглен внимателно в Нашвил) приличаха на чудовищни яйца, слепени с полутвърда пяна. Почти не се виждаше метал. Нямаше дори подпори от алуминий или титан.

— Към багажа ли да гледам? — попита тя, докато бъркаше в чантата си. — Имам омнискенер.

— Какъв модел? — поинтересува се гласът в ухото й, преди да се промени от внезапния консенсус и да продължи по-авторитетно. — Няма значение. Целият багаж е сканиран преди натоварването му. Едва ли може да има нещо качено тайно. Пък и някой от екипажа вероятно скоро ще направи проверка, тъй като нивото на заплаха се повишава. Изникна обаче нещо друго. Един слух сочи към възможна опасност по-нависоко. Залагаме на него.

— По-нависоко ли? — Тор се намръщи. — Там има само…

Гласът й замря, когато в очилата й се появи план на дирижабъла, на който бе отбелязана друга стълба на кърмата, този път от здрави влакна.

Към нея заблестяха жълти стрелки, за да насочат вниманието й.

— Най-сетне успяхме да получим частична информация от работните параметри на цепелина. И да, става нещо странно. Използват водата на борда, за да произведат повдигащ газ, при това с необичайно високо темпо.

— Това опасно ли е?

— Не би трябвало. Но може да успеем да научим повече, ако побързате.

Тор въздъхна и тръгна предпазливо по гъбестата повърхност. Все още не бе видяла човек от екипажа. Вероятно те също бяха заети да следят слуховете — други слухове, подбрани от фирмените процедури за определяне на приоритет. Пък и съвременните теглени с влекачи цепелини бяха почти напълно автоматизирани и не се нуждаеха от пилот, инженер или навигатор. Век по-рано екипажът на „Хинденбург“ се състоял от четирийсет офицери, стюарди и общи работници, чиято задача била да поддържат дирижабъла в работно състояние и да превозят същия брой пътници от Европа до САЩ.

Два пъти по-дългият „Дух“ побираше пет пъти повече хора, обслужвани само от дванайсет души персонал.

Долу пътниците сигурно се блъскаха за по-добър изглед към кратера Ленгли или може би към гробището Арлингтън, като в същото време се взираха напред към гордия стълб на възстановения монумент Вашингтон с връх от лунен камък. Или може би някои вече бяха надушили тревогата чрез собствените си мрежи? Дали семействата не започваха да се събират около аварийните изходи? Тор се запита дали да не направи същото.