Освен това жителите на пустошта не мърмореха толкова заради по-дребни въпроси като зонирането. Това улесняваше придобиването на права и преоткриването на пътища към селищата, извадили лошия късмет да бъдат засипани с прах. Нововъведенията бързо превърнаха тези транспортни възли в процъфтяващи градчета. Доста ироничен начин за изход от терор/саботаж. Особено когато въздушните влакове започнаха да кръстосват Северна Америка.

От широкия прозорец на пътуващия на изток „Дух на Хула Виста“ се откриваше гледка към широката петнайсет километра разделителна ивица и Западния коридор. По него в обратната посока се мъкнеше дълга колона товарни цепелини, тромави като китове и сто пъти по-големи от морските бозайници. Натоварени тежко и вързани в колона, дирижаблите се носеха само на триста метра над земята, следвайки послушно мощните локомотиви влекачи. Теглещите въжета изглеждаха невъзможно тънки, за да влачат петдесет чудовища през целия континент. И макар небесните влакове да не бяха бързи и пригодени за обемисти товари, никой друг метод не можеше да се сравнява с тях при транспортирането на средни по размери стоки.

И на пътници. Онези, които бяха готови да жертват време за евтин лукс.

Тор насочи вниманието си по-наблизо и загледа как величествената сянка на „Дух“ се плъзга като елипса по ширналото се предградие, толкова дълга и тъмна, че цветята започваха да се затварят и птиците се лъжеха да се приберат да спят, мислейки си, че се свечерява. Небесният лайнер, който нямаше нужда от собствени двигатели, се плъзгаше почти безшумно над хълмове и долини. Не беше бърз като самолет, но пък пътуването бе по-живописно и много по-евтино, тъй като в цената му не влизаха такси за въглеродни и озонови замърсители. Тор увеличи образа и проследи теглещото въже на цепелина по Източния експресен път, дърпано неуморно от дванайсет хиляди конски сили, осигурени от магнитно-левитационния влекач „Умберто Нобиле“.

Какво така привличаше погледите към по-леките от въздуха апарати? О, повечето от тях имаха пикселизирани кожи, които можеха да показват всякакви зрелища. Докато минаваше край някое населено място, та било то и село насред нищото, конвоят товарни кораби можеше да излъчва крещящи реклами на всякакви стоки, от предлаганите в местния магазин за сувенири до продуктите на някоя бразилска мегакорпорация. А понякога, когато никой не плащаше рекламно място, дирижаблите преобразяваха туловищата си така, че да напомнят на облаци… или летящи прасета. В края на краищата прищевките бяха една от разменните монети на епохата. Всички го правеха на ВР нивата.

Само че при цепелините можеше да рисуваш чудати образи върху ивица истинско небе.

Тор поклати глава.

Не. Не беше това. Дори да оставаха абсолютно сиви, те не можеха да бъдат игнорирани. Тих, огромен, абсолютно спокоен, цепелинът сякаш символизираше онази красота, която човешките същества можеха да постигнат, но така и не познаваха през трескаво забързания си живот.

Гризеше нокътя си с активен елемент, мислеше си за Уесли, който я чакаше на площадката, и се опитваше да си представи лицето му, когато отгоре се разнесе глас:

— Ще желаете ли още нещо преди да пристигнем във Федералния окръг, мадам?

Тор погледна приличащия на прост ъгловат контейнер сервитор, който се движеше по собствена тънка релса по страничната стена на корпуса, оставяйки прохода свободен за пътниците.

— Не, благодаря — автоматично промърмори тя. Любезният тон беше характерен за поколението й. По-младите вече се бяха научили да се отнасят пренебрежително към механизираните роби, освен когато не искаха нещо особено. Тази тенденция й се струваше странна, тъй като ИИ ставаха все по-умни. — Можете ли да ми кажете кога ще пристигнем?

— Разбира се, мадам. Има забавяне поради засилените мерки за сигурност. Затова може да пресечем Белтуей със закъснение. Няма причини за безпокойство. И въпреки всичко ще пристигнем преди разписанието благодарение на попътния вятър над Апалачите.

— Хм. Засилени мерки за сигурност ли?

— Заради конференцията за Артефакта, мадам.

Тор се намръщи. Надяваше се, че Уесли няма да има проблем да я посрещне. Отношенията им бяха достатъчно напрегнати и без допълнителни дразнители. По принцип тя се пенеше и се възмущаваше, когато я сканираха и проверяваха агенти на гилдията на чиновниците — цивилните служители, чиято работа бе да проверяват всяка точка от списъци, инструкции и наредби.

— Заради конференцията за Артефакта ли? — Това беше озадачаващо. — Но това вече би трябвало да е взето предвид. Мерките за сигурност за това събиране не би трябвало да повлияят на разписанието ни.

— Няма причина за безпокойство — повтори сервиторът. — Получихме съобщение току-що, преди две минути. Нареждане да намалим скоростта, нищо повече.

Тор погледна навън. Намаляването на скоростта си проличаваше в постепенната промяна на височината. Теглещото въже сега бе под малко по-стръмен ъгъл и цепелинът настигаше движещия се ниско над земята влекач.

Височина: 359 метра — светеше надпис в ъгъла на лявото стъкло на очилата й.

— Желаете ли да смените мястото си при подхода към столицата? — продължи сервиторът. — Ще бъде обявено, когато имаме видимост към Алеята, макар че може да си запазите панорамен изглед предварително. Децата и пътуващите за първи път са с предимство, разбира се.

— Разбира се.

Някои туристи вече се нижеха към главния наблюдателен салон. Родители с пъстроцветни саронги и патагонски панталони водеха деца, които следваха последната младежка мода — фалшиви антени и люспи, имитиращи някои от извънземните от Обекта на Ливингстън, наричан незнайно защо и Хавански артефакт. Целта на свиканата конференция бе да определи дали става въпрос за истински Първи контакт, или за поредната измама, но попкултурата вече си беше казала мнението.