— Братя и сестри, защо да се сдържаме? Макар и събуден току-що, този пич не е от крехките. Кажете му истината. Или го оставете на мен.

„Не — помисли си Хамиш. — Само не и той!“

Но беше той. Тъмнокож, висок почти колкото Хамиш, но с „коса“ от подобни на змии пипала, които се гърчеха и изпускаха облачета ароматизиран пушек. Въпреки многото си други виртуални подобрения — космати гърди и известно омекотяване на прочутия островен диалект — си беше професор Ноозон.

— Ии-ха, гус’ин Брукман! Колко гот, че сте тук. Надявам се, че ще намерите днешните новини за достатъчно „важни“, за да оправдаят будилника.

Хамиш стисна юмруци, макар че успя някак да запази външно спокойствие.

— Някой би ли ми обяснил, моля?

— Дадено, човече — отвърна Профноо и приветливо ухилената му физиономия се смени с тънка иронична усмивка. — Разбираш ли, трябваше да получим поредния лазерен шут, за да се засилим към звездите още по-яко. Той обаче така и не дойде, нали разбираш. И нямаше никакви обяснения по теснолъчевия канал. Това ни принуди сами да направим някои наблюдения и измервания. Достатъчно добри, за да установим страховития факт.

Хамиш мразеше начина, по който този човек превръщаше всичко в драма. Сега от него явно се очакваше да попита.

— И какъв е този факт, професоре?

— Че как! Страхотният факт е, че скоростта на туй чудно корабче не е точно такава, каквато би трябвало да е.

Хамиш се обърна към Лейси.

— Зная, че корабът е малко тежичък. Но колко по-бавно можем да…

— Повече от сто пъти по-бавно — отвърна тя.

— Какво?!

Ако можеше да поиска не така реалистична емулация на човешко тяло, не би се замислил нито за миг: Виртуалното му копие беше залято от химични реакции на изумление и отчаяние. Или от симулации, които бяха твърде подобни на „истинското“. Най-вече обаче му се искаше следващите думи да бяха на някой друг, а не на ямайския попучен.

— Адска гадост, нали? С тази скорост дори няма да се измъкнем от системата, а само ще надникваме в стария Куйперов пояс и ще поемаме обратно към слънцето, епоха след епоха. Можем да щракнем някоя и друга снимка на Плутон, Тихе, Планетата X или каквато там ледена топка ни се изпречи. Но няма да има никакви извънземни. Никакви нови звездни системи. И това дори не е най-голямата гадост, брат ми.

Макар и обхванат от ужасно предчувствие, Хамиш се насили да го попита:

— И каква… е най-голямата… гадост?

— Че как? Ами това, че Земята дори не се опитва да поправи проблема с ново пускане на лазера. Струва ми се, стари ми приятелю и противнико, че порочният дърт свят, онзи Вавилон, от който идваме, ни е захвърлил на произвола на съдбата.

Досега кристалният кораб, дълъг само два метра, но натъпкан с пътници и информационен товар, би трябвало да е влязъл в Оортовия облак от комети, който започваше на разстояние десет хиляди пъти по-голямо от разстоянието на Земята от Слънцето… а не да се мотае само на някакви си петстотин астрономически единици.

Още по-лошото бе, че скоростта им беше отчайващо ниска. Защо Земята не бе успяла да им даде обещания тласък, да напълни платното им с мощни лазерни импулси и да ги ускори до 5 процента от скоростта на светлината?

Хамиш седеше на ръба на стъклената повърхност, слушаше с половин ухо споровете зад себе си и клатеше дългите си крака над огромния на вид интериор на сондата. Външен наблюдател би измерил, че седи на не повече от петнайсет сантиметра от централната ос на цилиндъра. Във фрактални мащаби обаче дълбочината можеше да е и безкрайна.

Техничарите продължаваха да размахват ръце и да викат от нищото различни инструменти, с които да измерят проблема… сякаш стократно по-ниската скорост беше нещо, което можеш да „анализираш и решиш“. Пък и имаше сериозни препятствия, които им пречеха да гледат навън.

Първото — гледката назад, към Слънцето и Земята, беше напълно блокирана от огромния товарен контейнер.

— Така не можем да направим точно доплерово измерване, а само приблизително да изчислим колко бързо се отдалечаваме от Слънцето — обясни една учена глава.

Друга пречка — можеха да създават телескопи и всякакви неща само с едно махване на ръка, но само тук, на средните фрактални нива, където „магията“ беше възможна, но пък мъглата закриваше изгледа към звездите. Беше безполезно да се опитват да замъкнат инструментите „нагоре“ към мястото, където кристалът се срещаше с космоса. Изградените от виртуален материал уреди просто се изпаряваха при приближаването до стената. Само автономно копираните личности, или АКЛ, можеха да оцелеят до тази сурова външна реалност.