Какво пък… прави са!“

Докато се взираше надолу, откри, че очилата му могат да увеличават далечни (или много по-малки) неща и да се фокусират върху отделните кълбета, които вече бяха трансформирани в приказни дворци, увеселителни паркове, извънземни градини с пурпурни дървета и тъй нататък. Оазисите обаче бяха редки — разделяха ги огромни неизползвани пространства. Е, в края на краищата дългото междузвездно пътуване тепърва започваше.

На няколко пъти едва не изтърсваше по някой въпрос, но си затваряше устата, когато очилата му предлагаха оскъдно обяснение. В един момент устремният им полет през вътрешността на капсулата ги отнесе над — по почти паралелен курс — нещо като луксозен океански лайнер с плувни басейни, тенискортове и прислуга в ливреи. Увеличеният образ показа загорели фигури, които се излежаваха или играеха на палубата. Неколцина погледнаха нагоре и махнаха, когато овалното превозно средство на Лейси профуча над тях. Хамиш зяпна. Този път не се нуждаеше от субтитрите на очилата:

Хелена Дюпон-Вонесен

Дафни Глаукъс-Уортингтьн-Смайт

Евгений Боголомов

Ву Чан Си

Хамиш се обърна към Лейси.

— Не мога да повярвам! Какво правят тези хора тук?

— Имате предвид другарите ми от Първото съсловие ли? — попита тя, използвайки терминологията, която се бе радвала на краткотрайна мода през 40-те и 50-те години на двайсет и първи век. — Стига, Хамиш. Кой според вас помогна за финансирането на всичко това? — Тя махна към небето (имаше предвид целия кристален кораб). — На космическите заводи? На гигантския лазер? Повечето членове на Олигархическото потекло приеха апокалиптичния сценарий и ужасния край, предречен от платените им учени и прогностиици. И поискаха спасителни лодки, за да напуснат обречената на гибел Земя. Много спасителни лодки.

— Но… — Хамиш си спомни онези отдавна отминали дни, когато се беше умилквал около олигарсите… и десетилетията, посветени на разобличаването им и борбата срещу тях. — Но заделената памет би трябвало да се дава по…

— По заслуги ли? Ами да. — Лейси изискано сви рамене. — Голяма част от паметта беше разпределена точно по този начин. Но накрая Институтът реши, че има предостатъчно място.

— Предостатъчно… кажете, колко умове са копирани на…

Преди да завърши въпроса, отговорът се появи в очилата му: 8009.

— Осем хиляди и… Но аз си мислех, че капацитетът за пълни копия е ограничен!

Най-стария оцелял заговори за първи път, откакто бяха пристигнали в контролния център.

— Този кристал е по-голям. Обемът му многократно надвишава обема на обикновените сонди. И това не е единствената разлика. — Той посочи напред.

Хамиш усети, че скоростта намалява. С приближаването им към кърмата небето-таван отново се заобляше навътре. Скоро се появи и краят на сондата.

Само че не изглеждаше така, както Хамиш бе очаквал.

Беше решил, че ще види познатите съзвездия от далечни немигащи звезди, с една особено ярка в самия център — Слънцето. И по всяка вероятност зашеметяващото сияние на ускоряващия лазер.

Вместо това отвъд кристалния край на кристала видя огромна равна стена с много тъмен нюанс на кафявото, която напълно скриваше изгледа в тази посока.

— Какво е това, по дяволите?

Лейси кимна съчувствено.

— Позволете.

И докосна главата си отстрани. После вдигна същия пръст и почука очилата му, в които блесна проста графика.

— Значи… това е някаква голяма кутия, закрепена за задната част на кораба? — Хамиш поклати глава. — Това не е стандартен дизайн, нали? Имам предвид… малкото отделение отпред е за управление на платното. Но за какво е това, по дяволите? — И посочи кафявата стена, която блокираше гледката към дома.

— Размишлявахме за това — обади се Най-стария оцелял. — Някои смятат, че вътре има средства, които да увеличат шансовете ни за успех, когато стигнем целта си.

— Имате предвид инструменти ли? Какви?

— Може би сигнални устройства, с които да обявим присъствието си на местната раса. Или телескопи, с които да ги изучаваме. Възможно е също контейнерът да е пълен с оръжия, с които да можем да се отбраняваме по-добре. Например, ако новата система се окаже заразена със злонамерени сонди от старата епоха.

— Е, всичко, което подобрява…

Хамиш млъкна насред изречението. Пръстите му щракнаха доста задоволително за този виртуален свят.

— Ама разбира се! Това трябва да е свързано с Лекарството! Кутията сигурно съдържа биореактори, генетични кодове, изкуствени утроби и всичко необходимо в края на пътуването, с което да започнем да превръщаме данните в живи органични същества!

Това беше великият план на Емили Тан — идея, която й беше хрумнала, когато научи за отдавна мъртвия кораб сеяч, открит в Астероидния пояс. Сондата майка с нейните деца колонисти, убити горе-долу по същото време, когато са измрели динозаврите. Самата сонда представляваше остарял начин за разпръскване на биологичен разум из галактиката — късоглед, егоцентричен и всъщност обречен подход.