— Имате предвид като нас ли? Ние също сме само битове и байтове…

Писък и резки крясъци накараха Хамиш да се обърне. Пристигаше цялата група, която беше видял в „контролната зала“ в предния край.

Жената-птица, М’м пор’лок и останалите слязоха от превозващия диск. „И кой е на кормилото?“ — зачуди се Хамиш, докато очилата му превеждаха пляскането на крилете и чуруликането на аутистката.

Отговорът е прост. Знаели сме отговора, обаче сме го забравили.

— Забравили!? — Най-стария оцелял изрази пренебрежението си със серия изпухтявания през дихателните си тръби. — Можете да сте сигурни, че не съм забравил абсолютно нищо.

— Ами… може да са ви копирали по този начин — отбеляза Лейси. — Но някои от нас биха могли да имат скрити важни битове. Подсъзнателни. Като… — Тя млъкна, търсейки правилния израз.

— Като постхипнотично внушение ли? — предположи Емили, която отново започна да се изпълва с ентусиазъм. — И е достатъчна само определена дума или мисъл, която да задейства спомена. Да ни даде достъп до повече информация. Като команда. Може би нещо кодирано…

Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.

— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…

— … ключ…

— … ключ?

— Ключ!

— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.

Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.

— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?

„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.

— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.

Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.

Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…

… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.

Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.

— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния си вид. Сега приличаше на истински професор — сако от туид, поло и по-нормални расти. Имаше дори очила. Силният му акцент почти беше изчезнал. — Съмнявам се, че нещо манифестирано от нас ще свърши работа.

— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…

Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.

— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…

Жената-птица изкряска.

Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.

— Вижте!

Хамиш и останалите се наведоха и надникнаха в дълбините. И видяха далеч долу нещо, пречупено от множеството гънки на фракталите, нещо, което сякаш се издигаше и се приближаваше с невероятна скорост. Петно светлина. Сияние. Ослепителна яркост, която бе твърде силна, за да е просто виртуална.

Може би щеше да се види дори извън сондата, ако наблизо имаше наблюдатели.

„Трябва да е тръгнало от най-дълбоките части — помисли Хамиш. — И се е издигало откакто произнесохме ключовата дума. Ключова… дума. Ама че тъпа парола! Никога не бих се унизил да я използвам в свой роман.“

Вцепенен, неспособен да помръдне, Хамиш гледаше как сиянието стана още по-ярко, отклони се… и се понесе право към кърмата на кораба. Хвърляше рязка светлина през кристалната бариера, отмерваше къс и сложен ритъм върху огромната кафява кутия…