Лицето му остана безизразно — беше се упражнявал с програма за обратна връзка. Душевният му аватар обаче отвърна на неволните нервни импулси и изрази разочарованието му, като псуваше и тропаше с крака в личната му капсула субреалност — малко греховно е-избухване, което малкият хомункулус веднага се зае да изкупи, като коленичи и трескаво зачете молитви, достъпни единствено за Порфирио и Господ.

А външно спокойният Славек се обърна и тръгна към най-близката рампа, водеща нагоре към галериите на древния покрит стадион.

Донякъде се разведри, като разбра, че ще прави обиколки с д-р Бетсби. Това му даваше възможност да задава въпроси. Макар че отначало докторът имаше да задава свои, докато обикаляха множеството семейни обиталища на нивото на мецанините.

— Учиш ли си уроците, момче?

— Да, сър — малко нервно отвърна Славек. Този човек имаше властта да го измъкне от ииуроците и да го върне в древната класна стая заедно с кисели тийнейджъри, които вгорчаваха живота на учителите си от плът и кръв. — Освен това чета хартиени книги — каза на лекаря, който следеше за здравето и благополучието на Среброкупола. Прошарената жълтеникавочервена коса на Бетсби беше пораснала през последните няколко месеца и към нея се бяха добавили брада и отнесен поглед. В момента вниманието му беше съсредоточено върху ръчния скенер, с който преглеждаше покритата с петна ръка на възрастна жена от потъналия Бангладеш. Работата на Славек бе да му подава инструменти, но и да е нащрек за евентуални неприятности. Хората от някои култури не обичаха да ги ръчкат представители на властите и допринасяха за къкрещото напрежение в многоликия бежански лагер. Славек беше едър, оправен и владееше някои отбранителни бойни изкуства. Въпреки това приличаше достатъчно на хлапе, за да не изглежда заплашително, особено когато пускаше нарочно глуповати усмивки.

Точно сега това изглеждаше особено подходящо. Неколцина мъже наблизо, вероятно синове на старицата, ги наблюдаваха внимателно. Славек им се усмихна по най-приветливия начин… и бе възнаграден с мрачно кимане.

— Ела утре да ти дам болнични — каза Бетсби на жената. — Медицинска сестра ще довърши прегледа. Ако не дойдеш, семейството ти ще изгуби привилегиите си. Ако дойдеш, със сигурност ще успеем да намерим генетично съответствие и ще разкараме тази гадост. Разбираш ли?

Тя наклони глава, заслушана в старомодната превеждаща слушалка, после стана да му стисне ръката и да му благодари с бързия си бенгалски говор. Щом видяха това, синовете й се изправиха и също се поклониха. Често ставаше така при обиколките. Цикъл на напрежение, последван от отпускане. За Славек това беше по-изтощително от всяка друга работа.

„Все пак докторът ми има доверие. А това означава много.“

Докато вървяха към сектор ЖН4, д-р Бетсби спря и се обърна към Славек.

— Какви книги?

— Сър? — Острият поглед на шефа винаги го смущаваше.

— Хартиените книги, за които спомена. Откъде си ги намерил?

— Ъ-ъ-ъ… има доста добра библиотека в старата Кутия на собственика над линията на петдесетия ярд. Старият професор Милър ни моли да му носим всички текстове, които намираме в къщите. Аз просто задържам някои, колкото да ги прегледам.

— И? Какво четеш, Славек?

— Ами, сър… в учебната ми програма по история влиза Първата американска гражданска война. Предимно правя виртуален тур с голем-гид на Шелби Фут. Нарича се „Пътят към Апоматикс“.

— Казва се Апоматокс. Знам го този тур. Можеш направо да почувстваш как сачмите профучават край главата ти при Шайло. И допълваш това с книга?

— „Климат и история“ на професор Дейвид Грийн. Малко е суховата, но е интересна. Той твърди, че Северът е спечелил Гражданската война, защото там имало повече имигранти от Европа. Хората мислят, че това се е случило заради робството в Юга. Грийн обаче казва, че е защото земеделието било по-лесно на места, където всяка година вали сняг.

— И защо е така, Славек? — Бетсби сякаш слушаше с половин ухо, докато разменяше поздрави с неколцина старци при следващия навес. Обитателите дръпнаха завесите, за да могат скенерите му да прегледат наровете и вещите им. Това семейство — от Парагвайската гореща зона — беше поставено под особено наблюдение и всяка седмица трябваше да дават кръвни проби. Toxoplasma gondii често правеше рецидиви, дори след дезинфекцията. Правилата им забраняваха да гледат котки, докато не бъдат официално обявени за чисти.

— Мисля, че е свързано с начина, по който зимният студ един вид тегли черта на всичко. Кара насекомите и тревите да заспят. Така през пролетта фермерите могат да орат и имат равен старт в борбата с плевелите и вредителите. Освен това летата са били по-приятни, не така задушни. Всичко това си е заслужавало да изтърпиш малко сняг.

Бетсби изсумтя доволно и се съсредоточи върху скенера. Разбира се, Славек предпочиташе точно сега да обсъждат нещо друго — и по-точно мнението на Бетсби за Хаванския артефакт и неговото изпълнено с песимизъм и мрачни тонове послание.

„Извънземните казват, че никой не оцелява. Никакви видове или култури. А само индивиди, които успяват да се копират в кристални верижни писма и да се изстрелят в космоса. Свети Карел, нищо чудно, че имаше бунтове!“

Новината като че ли се отрази най-зле на по-образованите хора или онези, които имаха свободно време да мислят за разни абстракции. Тук, в Край-Детройт, за лишените от всичко грижите бяха по-насъщни — като следващото им хранене. Въпреки това Славек се замисли. „Как може някой като мен да спечели място на космическо писмо в бутилка? При положение че човечеството реши да произвежда такива?“