Лично той поддържаше теорията, която бързо ставаше консенсусна в някои религиозни сайтове и виртсветове, че извънземните пришълци са всъщност демони, изпратени да деморализират човечеството! Имаха си всички отличителни черти. Шантава външност, напомняща за чудовищата от Откровение. Предреченото непознаване или безразличие към Бог. И неспособност да въздействат на материалния свят освен чрез човешките умове и ръце.

Тази характеристика особено занимаваше католическите богослови и дори отец Прахариткул, който я обясни на Славек вчера в малката църква на ложа 42.

„Този въпрос е бил решен много отдавна, още при сблъсъка с манихейската ерес. — Славек трябваше да направи справка, докато тайландският свещеник продължаваше да говори. — По онова време било установено, че Сатана и слугите му нямат реална съзидателна сила. Те не могат да направят нищо в материалния смисъл. Силата им е единствено в убедителната магия на лъжите.“

Дори йезуитите, които отдавна приемаха идеите за извънземен живот, вече клоняха към същото обяснение, макар че Ватиканът все още се въздържаше от становище. Славек също изчакваше.

„Обзалагам се, че д-р Бетсби може да хвърли известна светлина по въпроса, стига да имам възможност да го попитам.“

Огледът приключи и парагвайците отново спуснаха своите завеси-екрани. Пикселизираната тъкан заблестя и визуално уголеми навеса им, превръщайки го в нещо по-просторно — може би с панорама към пампасите от родината, преди да изсъхнат и да се превърнат в пясък.

Макар че материята спираше звуковите вълни в двете посоки, на Славек му се стори, че чува характерното мяукане на котка. Симулация? Или някое семейство гледаше тайно котка? Някои видове токсоплазмоза сред предизвиканите от паразити обсесии караха хората отчаяно да копнеят да имат котета.

— Добре — каза Бетсби и взе чантата си, докато Славек вдигна по-тежките уреди. — Значи щом зимата е била толкова полезна за имигрантите от деветнайсети век, защо по-късната масова миграция на хора през втората половина на двайсети век е продължила на юг, към слънчевия пояс на Америка, и е довела до обезлюдяване на градове като Детройт?

„Преценява ме — помисли Славек. — Обикновено не позволяват на хлапета на моята възраст да влизат във външните комуни. Ами ако ми наредят да се върна под купола? Ще изгубя ли дяловете си?“

— Ами… — Мигна, за да пусне търсене, базирано на въпроса на Бетсби. Отговорите го наобиколиха от всички страни, но… Бетсби не му беше казал да махне очилата си… а това със сигурност означаваше нещо.

„Успокой се. Той не иска факти и статистики. Мисли сам.“

— Ами… климатичните инсталации са направили южните градове по-поносими… и… след известно време работните места са се преместили на юг, където работната ръка е била по-евтина, преди да се преместят първо в Далечния изток, а после в Африка. Отначало дрехи, после коли и тъй нататък, а след това компютри, телефони, уреди, услуги…

— Тогава защо миграцията се е обърнала и отново се е насочила на север?

— Имате предвид други причини освен кудзу ли?… Или наводненото крайбрежие? Или когато Мисисипи променила курса си и оставила крайречните градове без река? Или разпадането на Тексас? Или Голямото мочурливо десетилетие? Или…

Можеше да продължи с изброяване на още куп причини за постепенното, но постоянно обезлюдяване на Югоизтока, но осъзна, че това може да е неразумно. Лагерът, пред който се намираха сега, бе навес, достатъчно широк да побере пет семейства, заемаше цялото пространство между две пътеки от нивото на мецанините и бе издаден над ръба на балкона почти пет метра. Пикселтъканта над входа изобразяваше знаме с Х-образен кръст и звезди, което се вееше на симулиран вятър.

Петима мъже лежаха на предния край на платформата, надвиснала над старите железни греди. Славек направи бързо сканиране и прати на д-р Бетсби субвокално съобщение:

„Двама са в списъка на болните. Но тримата други — маркира ги — не са се явявали за трудова повинност от няколко дни.“

Дори да беше получил съобщението му, лекарят не го показа с нищо. Вместо това каза на най-близкия здравеняк да стане и да вдигне навеса за оглед. Това фигурираше на челните места в Списъка с правилата и всички се подчиняваха, ако искаха да се класират за голямата награда — настаняване в Детройт или Понтиак. Въпреки това някои групи негодуваха срещу ежеседмичното нахлуване на тяхна територия.

Този път реакцията беше особено начумерена. Докато източната тъканна преграда се вдигаше, никой не си мръдна пръста да намали шума и крещящите образи, изливащи се от двете други стени на палатката. Д-р Бетсби сви рамене и започна да сканира за здравословни и хигиенни проблеми.

Тъй като нямаше какво да прави, Славек се загледа в сцената, която се разиграваше върху пикселизираните екрани. Несъмнено беше някаква игра — от онези, които изискваха сериозна отборна работа и усилия. Десетина души със сиви сензокостюми приклякаха и размахваха реалистични на вид пушки в тясната площ между видеостените. Разбира се, оръжията не бяха истински — иначе алармите щяха да се задействат. Но симулираните „пушки“ гърмяха и проблясваха, а облечени в синьо войници се строполяваха на екрана с викове и сред локви кръв. Славек зяпна, изумен от съвпадението. Бойната сцена идваше направо от войната от 60-те години на 19 век, която изучаваше в училище! Само че тази симулация беше много по-страховита и живописна от „Пътят към Апоматокс“.