И тогава видя сиянието. Идваше изпод камънаците и осветяваше долната част на издължената муцуна на един делфин. Естествените афали забързаха още повече, а два морски лъва — както и Три-тон — също се включиха. Въпреки опасенията си Шумния стомах също беше заинтригуван и започна да рови и да маха камъни и тиня…

… докато не остана един-единствен голям камък, затиснал светлинния източник. Беше твърде тежък и упорит, за да могат да го избутат. Няколко делфина от другото племе зацвърчаха разочаровано. Шумния стомах последва примера им. Искаше му се да може да уплаши камъка или да го накара да се разпадне на парчета от звуковите трептения, излизащи от челото му.

# Дръпнете се. Дръпнете се веднага.

# Дайте на нас. Ще ви покажем.

Завъртя се изненадано. Не беше доловил приближаването на другите. На своите. Те бяха единствените гласове на Земята, говорещи по този начин.

Беше старият Жълт корем, съпровождан от Сладураната, Бурния измамник и… почти цялото Племе! Явно ги бяха последвали, привлечени от суматохата.

Повечето естествени делфини се дръпнаха и зацвърчаха нервно. По-младите мъжки се втурнаха напред и пратиха силни сонарни лъчи, с които сондираха Шумния стомах и другарите му достатъчно дълбоко, за да разберат какво са закусвали. Личеше си, че перченето им не е подкрепено от истински кураж.

Хапещия небето приближи. Носеше в силната си челюст прът, дълъг колкото самия него. Шумния стомах се зачуди — дали едрият мъжкар го е домъкнал чак от купола? Или го беше намерил някъде наблизо, сред човешките отпадъци, осеяли цялото дъно наоколо?

Така или иначе, неколцина от Племето незабавно се захванаха за работа. Жълтия корем хвана заострения край на пръта и го насочи към една пролука между камъните; странната светлина освети приближаващия метал. Щом пъхнаха пръта под големия камък, Жълтия корем изскочи на повърхността да си поеме дъх. Шумния стомах го последва — изведнъж и той изпита остра нужда от въздух. Вдиша бързо и моментално се гмурна обратно, за да се присъедини към останалите.

Естествените делфини вече цвърчаха оглушително, описваха нервни кръгове и дърдореха суеверно колко шантаво и неправилно било всичко това. Шумния стомах обаче с гордост се присъедини към Три-тон и неколцина от Племето и заедно натиснаха пръта надолу.

Големият камък помръдна, надигна се на една страна и отново падна на мястото си. Опитаха отново от друг ъгъл и пак се провалиха.

А после Бурния измамник и се намести така, че част от пръта, близо до пъхнатия под камъка връх, се озова върху широкия му гръб. Всички останали забиха с опашки и натиснаха другия край с все сили. Бурния измамник изпъшка… и камъкът се преобърна! Повечето естествени делфини побягнаха ужасени, когато светлината засия още по-силно от дупката в тинята.

Членовете на Племето, наред с неколцина от най-храбрите простаци, се събраха около нея, обсипаха мястото с пробни цъкащи звуци и приближиха, за да разгледат.

Нещото отразяваше звука почти по същия начин като огладен речен камък, поочукан от времето, но в същото време се държеше като някои от машините, с които хората в купола осветяваха членовете на Племето по времето, когато Шумния стомах беше малък. И в същото време в него не се долавяше нещо човешко. Светлината не приличаше на нищо, което бяха виждали, нито в природата, нито от инструментите на хората.

Под драскотините и вдлъбнатините мърдаха размазани образи, форми и линии, трептяха, вълнуваха се, не успяваха да придобият ясни очертания и започнаха да избледняват.

Откъм зрителите се разнесе колективна разочарована въздишка. Шумния стомах обаче нямаше намерение да се предава. Приближи се, донякъде изненадан от собствената си инициативност, и насочи фокусиран лъч от чист, изпълнен с мисъл укор към странния камък.

# Какво? Толкова лесно ли се предаваш? Хайде, стига с тоя мързел. Здравата се потрудихме за това. Развесели ни!

Известно време не се случи нищо особено. Едва доловими вълни сиво минаваха по продълговатия предмет, който навремето сигурно е бил гладък като милвано от вълни стъкло. Единият му край изглеждаше мек и порест като гъба, почти трошлив — като кост, от която са изсмукали всички сокове. Пред очите му краят сякаш се разпадна още мъничко, отдавайки част от същността си, за да може останалата част от камъка да стане малко по-ярка.

Шумния стомах усети как един от естествените делфини — женска — се плъзна от лявата му страна. Любопитството й беше не по-малко от неговото. Двамата зачакаха със затаен дъх, докато въздухът им почти не свърши. И тогава…

… камъкът отговори. Този път с вибрации, които накараха повърхността му да потръпне и резонираха в околната вода, оформяйки звуков символ, който Шумния стомах беше пратил преди, превърнат в скулптура от обработен звук.

** … дойдохте?

** … (ВИЕ?!?) дойдохте?

** ???

Не му трябваха думи като „ирония“, за да изтълкува скритото значение на този символ. Подобни човешки термини можеха да бъдат само насочени, при това грубо, в правилната посока.