Онова отокуче ей там, което рутинно душеше за незаконна дрога… можеше ли внезапно да се обърне, да я захапе за глезена и да й инжектира упойка с острите си кухи зъби? Наскоро беше гледала подобна сцена в един холо-иинимационен филм. Нямаше предел за измислиците на милионите фантасти, въоръжени с инструменти за триизмерно моделиране, свободно време и параноя в излишък. Пък и технологиите се сменяха толкова бързо, че Мей Лин нямаше представа къде точно минава границата между истината и научната фантастика.

Докато детето уверено я мъкнеше през задните улички, тя непрекъснато се озърташе наляво и надясно, оглеждаше отраженията във витрините, търсеше скрити камери, като внимаваше за всички очи, които можеше да види… и онези, които не можеше.

В началото на преследването си мислеше дали просто да не повика за помощ. Приятната инспектор Ву се беше държала професионално и съчувствено, когато дойде с хората си да я разпита в малкия им дом за Сян Бин и неговия загадъчен светещ камък. Същия камък, който вероятно искаха и преследвачите й.

Обаждането й се струваше добра идея… но Мей Лин осъзна, че няма лесен начин да го направи! Детето беше изхвърлило очилата й (в края на краищата те бяха идентифицирани и можеха да се проследят) малко преди да я задърпа в това лъкатушещо из задните улички бягство, изпълнено с прибежки от един навес на магазин до друг. Нямаше ли други начини да се обади на властите? Не можеше ли просто да спре някой минувач и да го помоли за помощ?

Или — осъзна тя, когато вече бе твърде късно — не можеше ли просто да застане пред първия срещнат светофар или уличен стълб и да каже: „Имам да съобщя нещо, свързано с държавната сигурност“?

Не. Мей Лин не искаше да се озовава между чука и наковалнята. Ами ако всичко това беше някакво съперничество между две фракции на правителството или аристокрацията? Подобни неща се случваха непрекъснато, а когато драконите се бият, по-добре селяните да се скрият.

А детето със странните очи като че ли знаеше много добре как се прави това.

Първо я поведе към задната врата на един туристически ресторант и през обгърнатата в пара и аромати кухня. Повечето готвачи не им обърнаха внимание, макар че един извика някакъв въпрос, когато се втурнаха през някакъв килер, водещ към склад покрай оживена рампа до стълби, които продължиха до импровизиран мост над една алея до следващата пресечка, откъдето забързаха през някаква фабрика, работеща за намиращ се наблизо тематичен парк.

Едно огромно помещение, пълно със заети хора, обърка Мей Лин. Всички работници бяха включени към работни костюми и сякаш играеха пантомима, извършвайки някаква агресивна дейност, която се повтаряше на холоекраните. От движенията им — пресягане, хващане на нещо във въздуха и държане на несъществуващи обекти или необекти — ставаше ясно, че строят нещо. Но какво? Едва когато измина по-голямата част от помещението, бързайки след водача си, хвърли поглед на един голям екран и разбра. „Конструират молекули! Атом по атом.“

Беше чувала за това. Някъде, може би в стъклените кули в града, в стаята на хлапе на бразилски богаташи или в някой африкански университет, имаше нов вид материал или устройство, проектирано от компютър, което можеше да бъде произведено от машина за прототипове, превръщайки въображението в нещо напълно ново. Само че софтуерът не бе в състояние да се справи с всеки дизайнерски проблем. Имаше неща, които и ИИ не можеше да изпълни толкова добре (или евтино), колкото помещение с работещи хора с добро стереозрение и инстинкти за долавяне на форми, формирали се преди милиони години.

Поредният паянтов мост и поредната работилница (този път за пикселизирани шапки, които изобразяваха космически кораби на фона на китайското знаме) и стигнаха до третия етаж, наполовина зает от офиси — адвокат, специалист по зъбни импланти, биоскулптор…

„Избягва всички камери на улицата“ — осъзна тя. Макар че, разбира се, тук също имаше камери, но бяха по-трудни за достъп през Мрежата за външни лица. Според правилата на Голямата сделка дори държавата трябваше да иска разрешение да ги използва, а останалите трябваше да си извадят съдебно разрешение. Подобно нещо можеше да отнеме няколко минути.

Изтичаха по още някакви паянтови стълби и се вмъкнаха в закрита със завеса ниша на магазин за дрехи втора употреба, обслужващ нископлатени работници. Малкият й водач грабна един вързоп и й го показа. Беше облеклото на лицензирана детегледачка, член на гилдията „Грижа за детето“.

„Добър избор. На никой няма да му направи впечатление, че нося малкия Сяо Ен.

Но ако платя за тях дори в брой, касата ще пусне лицето ми в Мрежата и цялото това бягство ще се окаже за нищо.“

Отговорът дойде бързо. Докато тя седеше в един ъгъл и кърмеше бебето, момчето извади някакво малко устройство, сканира с него униформата и сръчно махна няколко скрити прашинки — идентификационните чипове на стоката.