Всичките тези камери промениха новинарския бизнес, тъй като лъжата бе станала почти невъзможна. „Следващото поколение ще приема това за даденост“ — помисли си Тор. Но тя беше на двайсет и осем и си спомняше времето, когато хората опитваха какви ли не трикове, за да изфабрикуват картини, и измисляха необичайни измами, за да подправят събития и алибита; шашмите бяха станали непрактични благодарение на модерното решение — повече свидетели. Или така поне твърдеше последната всеизвестна истина.

Тор нямаше доверие на всеизвестните истини. „Оптимистите продължават да пророкуват, че по-голямото количество информация ще ни направи по-мъдри. По-склонни да приемем грешките си пред лицето на фактите. Но засега изобилието на информация успява единствено да натрупа възмущение и ярост. Както го показа сенатор Стронг вчера.“

Сети се за друга баналност.

Имигрантите раздвижваха нещата — музикалната сцена на Голямото С беше абсолютно раки и процъфтяваха какви ли не шантави изкуства, вдъхновявани от слабото сияние в района на стария център нощем — стига да настроиш очилата си така, че да виждаш бета-лъчението. Дори утрото на кея беше оживено: трима моряци се пазаряха с димна художничка, чиито деликатни портрети не можеха да бъдат репродуцирани от нанофакс или изпратени по омейла. Препираха се за цената и гледаха как художничката пафка гел-наргиле, добавяйки нови облачета бързо втвърдяваща се мъгла. Във въздуха се оформяше неясна карикатура на младоликите моряци, а зяпачите наоколо въздишаха.

Гледката накара Тор да се замисли за Уесли, макар че неговите въздушни статуи бяха свързани предимно с прибой, вълни и приливи. Непреклонни сили, които неумолимо променяха света. И ето че в горната лява част на полезрението й се появи образ, извикан от мислите й и записан от очилата й само преди няколко часа — мокра рошава руса коса, докато двамата хукнаха да се спасяват от хоризонталната буря. Смееха се, но напрегнато, с буйната стихия помежду им. Дилемата на връзката от разстояние си оставаше нерешена — и най-вероятно никога нямаше да намери решение.

Последвалото любене беше по-интензивно — и напрегнато — от всеки друг път, пропито с ярост от съзнанието, че е последно… докато единият от тях не отстъпи, което бе малко вероятно.

Тор се отърси от тези мисли. Това не й беше присъщо — да се разсейва вместо да дебне за новини. Да съзерцава, а не да прави шаблони, за да забавлява почитателите си. Да размишлява вместо да издирва истории в района си — десетте милиона пресечки на Камино Ънриъл.

Всеки кубичен сантиметър над тези тротоари беше зает от позиционирана информация, съобщения и анимации, които съществуваха единствено на високите нива на киберпространството. Ако гледаше света през някой виртуален филтър, човек можеше да види града преобразен и пълен с приказни замъци с ухилени водоливници по стрехите. Или че всички имат карикатурни мустаци. На някое кодирано ниво всички дрехи изчезваха като с магия, за да бъдат заменени от симулирана плът, която даряваше неподозиращите пешеходци с преувеличени „подобрения“, дело на някое малко похотливо леке. На друго пък имаше етикети, които изписваха пикантни слухове за всеки, който мине покрай теб — богат източник на информация, стига да разполагаш с достатъчно добър ИИ, който да я пресее и да отдели зърното от плявата.

Но пък кой имаше време за детински забавления? Ерзац реализмът на Тор бе практичен, съсредоточен върху основното — втория пласт текстури върху света, който вече бе станал толкова важен, колкото е бил ароматът на храната и водата за далечните ни прадеди. Модерните еквиваленти на изпращяващата в гората клонка. Издайническият знак за дебнещ хищник или спотайваща се жертва.

Тор спря при някакво магазинче, където продаваха отгледани в резервоари кокили, които можеха да правят различни стъпки и дори да подтичват. Някакъв пришълец (личеше си, защото носеше оловно бельо в Сандего) се пазареше за отстъпка.

— За магазина на сестра ми в Делхи — каза туристът, без да си дава сметка, че металните гащета променят излъчването на пиксел-влакната на комбинезона му и го превръщат в шкембеста сатира на Супермен. Все едно носеше бельото си върху горните дрехи.

Като мърдаше пръсти и потракваше със зъби, продавачът бързо прегледа бизнеса и кредитното състояние на сестра му и накрая протегна ръка.

— Ще изпратя стоката след десет дни.

Двамата си стиснаха ръце. Очилата им записваха. Също като в селата от едно време, репутацията имаше по-голямо значение от всеки договор. С тази разлика, че това „село“ обхващаше цялото земно кълбо.

„Понякога е прекалено голямо. Например когато двама амбициозни искат хем да са заедно, хем да постигнат амбициите си в двата края на континента.“

Малко след любенето Уесли предложи решение — да си разменят дистанционно контролирани сексботове и така да са заедно чрез заместници въпреки хилядите километри. Тор нарече предложението му пошла шега и му каза повече да не се мярка пред очите й… и той се съгласи с готовност, от която я жегна.

„Да се обадя ли? Да му кажа, че идвам?“ Вдигна ръка, за да набере кода му…

… и точно тогава димните статуи трепнаха от басовото изсвирване, приканващо към въздушното пристанище Линдберг-Рутан. „Последно повикване — осъзна тя. — Вече е късно.“ Въздъхна и понечи да тръгне натам.

Реакцията й не остана незабелязана. Един продавач наблизо почука очилата си, усмихна се и кимна.

— Бон воаяж, мис Тор — каза й със силен йеменски акцент. Явно я беше сканирал, бе открил, че е в списъка пътници на „Сантос-Дюмон“, и беше забелязал скромната й местна слава. Друг продавач се ухили и пъхна в ръцете й букет, докато тя минаваше покрай него.