— Дай ми малко свобода на действие — измърмори Джералд. — Знам какво правя.

Динамичният модел на компютъра обаче споделяше мнението на Хачи. Той все още предвиждаше труден захват, когато върхът на кабела осъществеше кратката си среща с… парчето космически боклук, попаднало в полезрението на Джералд.

Нова команда с почукване на зъби и нощта го обгърна още по-плътно, симулирайки какво би видял, ако беше там горе, на стотици километри по-високо, при бързо носещия се връх на кабела, където звездите блестяха по-силно. От онази височина дискът на Земята изглеждаше много по-малък и запълваше едва четвърт от небето.

Сега всичко, което чуваше, усещаше и виждаше, идваше от роботизирания кабел. От ласото му. От закачената за някое далечно съзвездие лиана, на която да се люлее.

„Маймуни сме били… и си оставаме маймуни.“

Въжето стана тялото на Джералд. Електрическият сърбеж по гръбнака му, подобен на студен полъх, носещ суграшица, бе радиационният вятър на Ван Ален, уловен в магнитните пояси, които пращяха латерално на средновисоки орбити от деветстотин километра чак до трийсет хиляди или някъде там.

„Бермудският триъгълник на космоса.“ Никой простосмъртен не би могъл да оцелее за повече от час в този свят. Астронавтите от „Аполо“ натрупали половината от положената им доза радиация за няколкото минути спринт през пояса към относителното спокойствие и безопасност на Луната. Само от едно преминаване през тези средни височини скъпите комуникационни спътници претърпявали по-сериозни поражения, отколкото за цяло десетилетие, прекарано на по-висока геосинхронна орбита.

От онзи кратък период на дръзките лунни мисии (и още по-кратката епоха Жен Хе) нито един астронавт не бе дръзвал да излезе отвъд радиационния пояс. Вместо това предпочитаха да се гушат на безопасно място малко над атмосферата, докато роботите изследваха Слънчевата система. Именно това превръщаше Джералд в Странника! Със своята бола и с щипците вместо ръка той се пресягаше навън. Вярно, само мъничко, но в стихията. Никой друг не стигаше толкова високо.

И събираше боклуци като някакъв древен траулер.

— Добре… — промърмори той. — Къде си?…

Радарът беше засякъл целта с най-голямата точност, на която бяха способни машините сред пращящия облак заредени частици. Позицията и траекторията непрекъснато играеха и избягваха хватката му едва ли не с ловкостта на живо същество. Имаше и нещо по-лошо — Джералд се кълнеше (макар никой да не му вярваше), че орбитите в онази шантава зона се изместват с няколко хилядни от процента, което обаче правеше десетки метри. Това превръщаше улавянето с бола повече в артистична импровизация, отколкото в следване на законите на физиката. Компютрите все още имаха много да учат, преди да поемат тази работа от двамата примати.

Хачи изцвърча възбудено.

— Да, виждам го. — Джералд присви очи и оптиката в края на кабела автоматично увеличи проблясъка малко по-нататък. Целта — вероятно някакъв остатък от космически боклук, оставен от някое по-ранно прахосническо поколение. Може би част от експлодирала втора степен на руска ракета. Или свързващ пръстен от някоя от мисиите „Аполо“. Или пък някоя от онези капсули, пълни с човешка пепел, изстрелвани по време на краткотрайната мода на космическите погребения. А можеше и да са останки от някой глупав военен експеримент. От Космическо командване твърдяха, че са картографирали целия боклук с размери до няколко десетки сантиметра.

Джералд знаеше как стоят реално нещата.

Каквото и да беше това, бе дошло времето да бъде премахнато, преди да се сблъска с друг отпадък и да причини каскада вторични сблъсъци — неуправляем процес, който вече беше станал причина за смяна на метеорологични и изследователски спътници или за скъпото им укрепване с допълнителни брони.

Събирането на боклук трудно може да се нарече романтика. Но пък и Джералд не беше от романтичните души. Изобщо не се вписваше в героичния образ на астронавт с квадратна челюст: бе просто едно разочарование на средна възраст и в редките случаи, когато си правеше труда да се погледне в огледалото, виждаше лице с бръчки около очите от постоянното примижаване срещу ярката светлина на орбита, където изгревът те блъска като стена на всеки деветдесет минути.

Поне го биваше с въображението — че наистина съществува далеч горе. Че истинското му тяло се върти някъде там, на хиляди километри оттук.

Илюзията бе съвършена. Джералд беше болата. Трийсет километра гъвкаво проводящо влакно, което бавно се въртеше на всеки трийсет минути, пет пъти за една издължена елипсовидна орбита. В двата края на кабела имаше компактно групирани сензори („очите ми“), катодни излъчватели („мускулите“) и щипци („ръцете ми“), които точно сега, в този момент, усещаше по-силно от човешката си плът. По-истински от тялото, с което се беше родил и което сега се носеше в пашкула далеч долу до тежката очукана космическа станция. Онова далечно човешко тяло му се струваше почти въображаемо.

Подобно на ловец и вярното му куче, човек и маймуна се смълчаха при поредното приближаване, сякаш и най-малкият звук можеше да подплаши проблясващата в мерника им плячка.

„Блести странно“ — помисли Джералд, когато телеметрията показа бързото скъсяване на разстоянието. Оставаха само няколко километра, докато сложният танц на двете орбити и въртенето на самия кабел съвпаднат като защитник, скачащ да улови запратена топка. Подобно на акробат, хващащ партньора си насред въздуха. След което…