Това бе жест към времето, когато постът имаше реална и страховита власт. Разбира се, всичко приличаше на врели-некипели. Покривалото поне можеше да спаси временно Джералд от неустоимата примамливост на нещото. Онова, което реши въпроса, бе чистата практичност. Обектът трябваше да бъде изложен известно време на светлина, за да може да функционира.

Всички заеха отредените им места. Акана застана отляво на Джералд, за да не може Артефактът да скрива лицето й от тълпата. Собствената му позиция най-близко до сияещото нещо говореше за оформящия се консенсус. Джералд бе не само откривателят, но и в известен смисъл пазител. Онзи, към когото се обръщаха, когато овоидът трябваше да бъде взет в ръце. Онзи, който го носеше, когато трябваше да бъде преместен някъде. Онзи, който присъстваше всеки път, когато специалистите искаха да опитат някакъв нов метод за общуване със съществата вътре.

„Чест, предполагам — и кой знае? Може би дори историческа чест. От друга страна, не съм сигурен, че ми харесва начинът, по който ме привлича това нещо. Като пристрастяване към наркотик. Или сякаш по някакъв начин му принадлежа.

И ако всичко това тръгне на зле, на планетата няма да се намери място, където да се скрия.“

Засега предметът си кротуваше и по повърхността му на вълни преминаваха леки проблясъци, създавайки впечатление за нещо огромно, течно, може би безкрайно дълбоко. Силно увеличено изображение на овоида бе проектирано върху гигантски екран над и зад подиума. Образът бе толкова ярък, че Джералд виждаше сянката си върху масата.

— А какво ще стане, ако откаже да работи пред публика?

Акана го изгледа кръвнишки дори само заради това, че може да си помисли подобно нещо. Разбира се, имаше множество записи на дългите часове, през които специалистите общуваха с енигмата от пушек и отражения: някои от тях се съдържаха и в онзи терабайт изтекла информация. Много от картините показваха Джералд, опрял лявата си ръка върху лъскавата повърхност, докато нечия друга длан сякаш се издигаше от млечните дълбини вътре, за да я докосне.

Това се случваше отново и отново. Някаква извънземна на вид длан — с люспи, месеста, космата или с щипци — се появяваше в Артефакта, за да изпълни същия странен ритуал. Така беше всеки път след първия установен по време на огненото спускане от орбита контакт.

Да, контакт, но с какво? С кого?

През следващите няколко дни постепенно се разкриха още неща. Дланите водеха към ръце или пипала, които се губеха навътре, сякаш Артефактът беше дълбок не сантиметри, а десетки метри, ако не и повече. След това в края на някои от тези ръце се появиха тела, които се приближаваха, макар винаги да оставаха изкривени, сякаш гледани през дебело кълбо от млечнобяло стъкло.

И накрая се появиха глави… понякога лица… с очи или други сензорни органи, които се долепяха до вътрешната повърхност и като че ли се взираха навън, докато Джералд и колегите му се взираха в тях.

След достатъчно дълго зяпане умът започваше да върти номера. Можеше дори да си представиш, че ти си вътре, а извънземните фигури разглеждат твоя претъпкан малък затворнически свят отвън, през нещо като лещи.

„Може пък да правят точно това.“ Една теория наричаше Артефакта предавател. Средство за междузвездна комуникация, позволяващо моментална връзка през светлинните години с извънземни, живеещи на някой друг свят.

„Други пък смятат, че това е някаква измама.“

Някои от най-добрите експерти в областта на дисплеите — от Холивуд, Бомбай и Киншаса — пристигнаха специално да разгледат находката. И заявиха, че много от нещата и функциите могат да бъда възпроизведени с наличната технология. Но не всичко. Някои от нещата бяха направо изумителни. Особено начинът, по който триизмерни образи можеха да изникнат от която и да е посока — или от всички посоки едновременно — от дълбините на твърдо тяло. Или неизвестният начин, по които обектът усещаше намиращите се наблизо хора и неща. Или загадъчните и неконвенционални начини, по които черпеше енергия от разсеяната светлина. Въпреки това нито една от тези загадки не гарантираше, че не става дума за фалшификат. И преди бяха правени опити за подхвърляне на изфабрикувани извънземни артефакти от шегобийци с дълбоки джобове и богато въображение. Един екип на Интерпол бе назначен да прерови виртуалните светове и реалния свят в опит да състави профил на този тип шегобиец — с фантастична оригиналност и екстравагантни ресурси.

Да не забравяме и символите, които непрекъснато изплаваха от онзи вътрешен сумрак, за да се залепят за прозрачната обвивка като насекоми, които се гърчат и се опитват да се освободят. Бяха ли те доказателство за извънземния произход? След първоначалния поздрав се бяха оформили още думи, но въпреки това цялостното им значение си оставаше неясно. Двусмислено. Нещата не опираха само до странностите в синтаксиса и правописа. По-скоро самият брой символики изглеждаше стряскащ. Точно когато започваха да откриват смисъл в една лингвистична система, тя се сменяше с друга. Дотук бяха видели над петдесет, като обхватът им бе по-голям от този на всички човешки езици.

Именно тази сложност помогна за убеждаването на Съвещателното тяло, че едва ли става въпрос за фалшификат. Една-две странни писмености можеха да се изфабрикуват. Но защо им е на фалшификаторите да хвърлят толкова усилия и да създават десетки писмености, които сякаш се блъскаха и си съперничеха за внимание? Един шегобиец би искал да създаде впечатление за авторите и за увереност, а не за вътрешни свади.

Определено изглеждаше вероятно нещото да е истинско. Някакъв вид артефакт пратеник, представляващ цяла менажерия разумни раси, вихрушка от диалекти и рояк сияйни планети, изобразени с различни цветове и живи текстури, от изцяло водни светове до покрити с пустини кълба. Самото разнообразие изглеждаше в известен смисъл окуражаващо. Щом толкова много раси са успели да създадат някаква общност в космоса, значи човечеството няма от какво да се страхува, нали?