Междувременно създанието в камъка като че ли се обезсърчи: може би разбираше, че никой не чува думите му. Трептенето се усили, после спря. След това демонът се пресегна напред, сякаш към Бин, и започна да рисува в нищото, до самата граница помежду им. Навсякъде, където минаваше покритата с люспи ръка, оставаше следа от мастилен мрак… и накрая Бин осъзна какво е това.

Калиграфия. Създанието рисуваше фигура — идеограма — в плавен, архаичен на вид стил. Символът беше сложен, състоеше се най-малко от двайсет части. „Де да бях по-образован“ — помисли си Бин, докато гледаше със страхопочитание завършената форма, която туптеше на повърхността на светещия камък-свят. Симетрично прекрасна и същевременно назъбена, заплашителна, тя някак приковаваше погледа му и накара сърцето му да заблъска в гърдите.

Сян Бин не познаваше знака. Но всеки с бегло познание на китайски можеше да разпознае радикала, основния символ, на който се основаваше той.

Опасност.

— Защо трябва да нося това нещо? — измърмори Джералд и подръпна ръкава на изпраната и изгладена парадна униформа: имаше предвид онова, което беше отдолу — бучка на ръката му. Имплантирано телеметрично устройство на НАСА.

— О, я стига си хленчил — сгълча го генерал Хидеоши. В действителност генерал-майорът беше още по-дребна, отколкото изглеждаше на екрана, което имаше парадоксалния ефект да прави ранга й още по-внушителен. Звездите на раменете й блестяха под сценичните прожектори. — Носиш импланти, откакто си започнал обучението си.

— За определяне на здравословното състояние, записване на биологични показатели и за подаване на стимулиращи вещества по време на работа. И след мисиите ги изключвахме. А това чудо е огромно! И знам, че не ми проверява просто кръвното.

Акана сви рамене.

— Такава е цената на свободата, приятелю. Сам избра ролята на опитно зайче, като постави ръката си върху онова нещо. — И кимна към лъскавия белезникав Обект в покритото с филц гнездо, намиращ се на метър от Джералд върху заседателната маса. — Или това — посочи ръката му, — или дълбока карантина. Все още можеш да избираш, нали знаеш. Нищо не ти пречи да се върнеш в резервоара.

— Не, благодаря — изсумтя Джералд.

— Няма за какво — изкиска се Акана.

Джералд не спомена другите импланти, за които само подозираше — като някакво чуждо тяло, което се носеше в лявото му око и проверяваше светлината, без да блокира ретината му. Гледащо към света през собствена зеница. И по същество виждащо същото, което виждаше и той. Сякаш не беше достатъчно, че десетина други членове на екипа гледаха всеки път, когато общуваше с Пратеника от МЕО. Това бе само едно от многото имена на този предмет.

„Нарекоха го моето «яйце». Галактически геод на Джералд. Или Хавански артефакт. Или нещото, уловено от боклукчията-каубой Ливингстън с космическото му ласо. По-добре да се окаже нещо безобидно, защото оттук нататък името ми е свързано с всичко, което то прави. Добро или лошо.“

Зад дебелата завеса се чуваше бърборенето на журналистите и поканените гости, които заемаха местата си в залата — най-голямата аудитория на Изследователската лаборатория на ВМС, недалеч от Вашингтон. Удобна стара сграда, оцеляла в Ужасния ден — и освен това дипломатично не се набиваше на очи, като в същото време осигуряваше военни нива на сигурност.

На широката сцена от тази страна на завесата важните клечки също заемаха местата си на дългата маса. Първо бяха официалните лица от НАСА и Министерството на прогнозирането, следвани от представители на ЗС, АС и ИАЗБ. Накрая идваше ред на делегатите на гилдията и учените. Някои бяха помагали в предварителните анализи в Куба. Други просто искаха да стиснат ръката на Джералд… онази, която не беше докосвала Артефакта, разбира се. Трети непрекъснато поглеждаха към овоидния кристал, който тихо проблясваше под сценичното осветление.

Някой беше предложил предметът да бъде покрит с пурпурен плат, който да бъде дръпнат от президента за по-драматично. Един психолог, занимаващ се с психология на тълпата, възрази: „Нека е първото, което да види публиката при вдигането на завесата. И без това ще мислят само за него. Така че можем да превърнем това в драматично преимущество. Да седим и да чакаме, докато всички насочат очила и камери в една посока. Демонстрация на пълна прозрачност. И нека президентът да излезе на сцената едва след като врявата утихне.“