Шрифт:
„Когато изглеждаше възможно Хаванският артефакт да спечели човечеството без съперници, всички останали фомити е трябвало да заложат всичко, за да привлекат вниманието ни — или като жертват части от себе си, за да изпратят сигналите изпод земята, или като излъчат от небето рискованите съобщения «ето ме и мен». Но тези СФУК устройства са дебнели епохи наред и са изчаквали момента да се сражават на страната на един или друг кристал. Да помогнат на една фракция да бъде чута… или да унищожат останалите и да не им позволят да излъчат рекламите си.“
Всичко това имаше смисъл от дарвинистка гледна точка… или поне така обясняваха големите светила, напомняйки на всички, че еволюцията си има своята свирепа логика.
„Но какво може да спечели този СФУК, като стреля по нас?“
Сети се за скоростта на въртене и си помисли, че в момента по-важен е един друг въпрос.
„Как да се измъкна оттук?“
Нямаше да е достатъчно само да се мести покрай старата греда, която бе тясна и перфорирана в другата посока. А Гавин вероятно бе в още по-лошо положение. „Трябва да направим нещо, и то бързо.“
— „Уорън“, „Ибн Батута“ сканира ли вече района?
— Да, Тор, с пасивни телескопи. Резултатите им не са категорични. Картографирали са скалите и пясъчните облаци и са открили няколко аномалии, които биха могли да се използват като скривалище от стрелеца. С активен кристал биха могли да засекат резонанса на обогатен метал…
— Или да се объркат от никела и желязото в астероидите. А и веднага щом пуснат активни лъчи, проклетото нещо ще разбере, че си имаме съюзник. Ще може да се премести много преди да получат обратния сигнал и да стрелят. Шест минути са адски много време.
— Не виждам недостатъци в разсъжденията ви. В такъв случай може би най-добрият избор си остава вече предложеният — да изляза от сянката и да ви прибера. Както казвате, машината може да се въздържи от сражение с противник с моите размери.
— Ами ако грешим? Ами ако проклетото нещо открие огън?
— В такъв случай ще вляза в битка.
— Първият изстрел няма да е твой. Нито дори вторият.
— Така е. Според изчисленията ми в най-лошия случай — и ако е отличен стрелец — СФУК може да извади от строя основното ми оръжие и да атакува главните двигатели. Аз обаче ще успея да маневрирам с помощните, така че двамата с Гавин да стигнете до мен. Дори да остана напълно безпомощен, вътрешното ми противорадиационно убежище би трябвало да ви запази в безопасност, докато не пристигне помощ.
— Зарежи това! — неочаквано се намеси друг глас. — Аз мога да се изключа за един-два месеца. Но Тор ще умре от глад или ще полудее за толкова време!
Тор се трогна от загрижеността на партньора си. Не се сещаше друг път да е реагирал по такъв начин.
— Благодаря, Гавин. Само не излъчвай. Това е заповед.
Гавин млъкна с прещракване… може би навреме, за да не позволи на врага да го локализира с абсолютна точност. Тор прецени възможностите си.
От една страна, „Ибн Батута“ можеше да се окаже мощен съюзник, стига да успееше да изненада неприятеля с къс радарен лъч и да установи местоположението му. То обаче щеше да е остаряло преди сигналът да се е върнал. Тоест на практика могъщите оръжия на кораба бяха безполезни.
От друга страна, „Уорън Кимбъл“ беше много по-близо, но пък бе много по-слаб противник. И му трябваха няколко минути, за да излезе от сянката на астероида, като през цялото време щеше да е уязвим за първия изстрел. Или първите няколко.
Провери наличността на роботите. Десетина все още бяха в горе-долу прилична форма, недалеч от нея. Или до Гавин.
„И накрая… аз също съм тук.“
Оформящият се в главата й план не й харесваше особено. Прекалено много й напомняше отчаяната мярка, която бе взела преди години на борда на обречения цепелин заедно с храбрия мъж, на когото бе кръстен корабът й.
„Но не виждам други възможности.
И избирането на момента е от жизнена важност.
Може би трябваше да си остана на Земята и да продължа да съм обикновена репортерка.“
— Добре — каза Тор. — Ще направим следното…
Ако наблюдавате нашата телевизия, радио и интернет — и причината да не отговорите е, че ни изучавате и следвате политика на ненамеса, нека приемем, че разбираме тази концепция.
Изучаването на по-примитивни раси или култури може да изисква мълчание за известно време, за да могат наблюдателите да не влияят върху естественото поведение на обекта. Конкретната ви причина може да е научна безпристрастност, желание да ни оставите да се порадваме още малко на нашата „невинност“ или може би защото сме уникални по някакъв начин. Можем да си представим множество причини да искате потокът информация да тече само в едната посока — от нас към вас, но не и обратно. Подобни разсъждения са обичайни и за човешките наблюдатели.
Разбира се, някои от нас могат да възразят, че е било жестоко от ваша страна да не се свържете с нас по време на ужасните световни войни или през гибелната Студена война, когато новината за контакта е можела да ни спести разминаването на косъм със самоунищожението. Или че е трябвало да ни предупредите за опасностите от екологичната деградация и от много други спънки. Или че е безсърдечно да не споделите с нас технологии, които биха ни помогнали за решаването на много проблеми и да спасят живота на милиони.
Някои хора с право могат да посочат, че сме си спечелили огромно достойнство, като сме се оправяли съвсем сами. Те се гордеят с факта, че показваме всички признаци, че постигаме зрелост със собствените си тежки усилия. Ако причината да мълчите е желанието ви да запазите достойнството ни, в това също би могло да има смисъл…
… стига да не е просто извинение и оправдание, с което прикривате някакви по-егоистични мотиви.
Да се намесваме или не? Това е морален и научен въпрос, на който отговаряте с мълчаливо наблюдение, за да видите дали ще решим сами проблемите си. (Може би се справяме по-добре, отколкото сте очаквали?) Дори е възможно причините ви да са изключително основателни.
Но ако продължите тази политика, не можете да очаквате голямо доверие или благодарност, когато най-сетне преодолеем трудностите си и се превърнем в пътуващи между звездите възрастни без ничия помощ. О, ще се опитаме да сме дружелюбни и честни. Но вашето дълго мълчание ще направи приятелството ни трудно, поне в началото.
Ние разбираме хладнокръвната научна безпристрастност. Но се замислете — вселената понякога върти номера на могъщите. В някоя далечна епоха ролите ни могат да се сменят. Надяваме се, че ще ни разберете, ако бъдещото ни отношение към вас се определя от вашето поведение към нас в миналото и настоящето.
75.
Потайници
Размишлявам върху последното й предизвикателство — доста ехидно и достигащо по-близо до истината от някои други, — когато внезапно настъпва суматоха! Несвикнала с неочаквани новини, общността ни започва да бърбори. Очакващата и Наблюдателя разгръщат сензорите си. Показват ни резките проблясъци на атаката… последвани от бръмчене и пращене на кодирания сигнал на човеците, които настойчиво се съвещават с кораба си.
А, значи още е жива. Степента на облекчението ми ме изненадва… наред с неочакваната загриженост, че шансовете й за оцеляване може да са нищожни.