— Но нашето прекрасно ново цвете… — продължи тя и кимна към огромния телескоп, простиращ се на четирийсет километра и проблясващ от отраженията на далечното слънце, — може да ни позволи да подслушваме много по-добре. Разбира се, ако някой все още използва радио или лазери на или близо до родната ти планета.

— Значи можеш да разбереш нетърпението ми — отбеляза Куриерът.

— Разбира се, че мога. — Джени се усмихна. — Но ние избързваме. Преди Турбулентност да попадне в полезрението ни, ще обърнем Голямото око на Доналдсън-Чан към системи, от които твърдят, че са дошли други артефактни извънземни.

— Родините на глупците и лъжците — промърмори Куриерът, както беше мърморил по време на първия Велик дебат между артефактите, още преди раждането на Джени. Вежливостта го накара да продължи, макар и неохотно. — Разбира се, надявам се всички те да са преживели чумата и да ги откриете живи и в добро здраве.

Ясно беше, че Куриерът не очаква това да се е случило. Другите затворени в кристалите същества също не го очакваха. Думите бяха като молитва, повтаряна от всички извънземни.

Джералд слушаше разговора с половин ухо. Основната му грижа нямаше нищо общо с планети на светлинни години оттук. Наблизо имаше други опасности. Обърна се към отбранителния ИИ на кораба.

„Някакви признаци за активност по вътрешната страна на пояса?“

След като беше научил модния начин на съобщения с мисъл, вече не му се налагаше да изпраща субвокални гласови команди към ларинкса си, като почти ги изговаряше с мускули. Отговорът дойде като тих звуков сигнал и бързи символи в горната лява четвъртина на полезрението му.

Не засичаме никакви неизвестни активни обекти.

Изображението се появи навсякъде около Джералд и го потопи в леко извита арка от малки смътни светлинки, показващи астероиди с размери до няколкостотин километра. Започвайки от позицията на „Ибн Батута“, на около милион километра навън от Марс, гъстотата на радарните отражения се повишаваше непрекъснато, за да достигне пика си на половината разстояние до орбитата на Юпитер. Джералд можеше да види и да усети носещите се отломки — въглеродни, каменни и метални, — останали от формирането на Слънчевата система. Ако се съсредоточеше върху една, тази част от Пояса щеше да бъде увеличена, за да покаже всички известни на човешката наука детайли за мястото. Затова внимаваше да не се заглежда.

Джени и Куриерът гледаха как гигантските цветчета на телескопа се отварят окончателно и бързо преминават в работно състояние, извършвайки с иитоматична скорост тестове за калибриране. Умът на Джералд обаче беше насочен повече към изобразените данни.

„Техниките за визуализация стават все по-добри. Сякаш мога просто да се пресегна и да разбутам всички тези астероиди…“

В отговор на неизказаната команда корабният ИИ промени симулацията и накара всички естествени скали да изчезнат; останаха само петънца (много по-малко, но въпреки това многобройни), които се движеха предимно във вътрешния кръг на пояса. Джералд ги разпозна без външна помощ. Всяка точка бе междузвезден кристал — засечен, но засега без да е прибран.

Наистина ли бяха минали само двайсет и пет години, откакто тези малки цилиндри, блокчета и сфери бяха смятани за съкровище, оправдаващо всички рискове по откриването им? И всяка цена за придобиването им? Воденето на експедиция за събиране на повече „междузвездни верижни писма“ беше връхната точка от кариерата на Джералд като астронавт. Образците, които беше успял да донесе с Акана, Емили и Генадий, се оказаха ключови компоненти в един вид ваксина — тоникът, който помогна на човечеството да се излекува от лош случай на световна паника от контакта.

Е, помогна отчасти. Последователите на Движението за отказване, романтици и фанатици от всякакъв вид, все още мърдаха наред с КС лигата, която гръмко настояваше да бъдат изградени съоръжения, които да ни копират сега.

Събирането на кристални мисионерски сонди все още беше с приоритет, особено за Бен Фланъри и другите специалисти по извънземни, които усъвършенстваха моделите си на галактическия квартал, простиращ се на хиляда светлинни години около Земята — установяваха кои видове са живели някога край отделните звезди и кога всеки от тях е минал през собствената си треска, изграждайки безумни заводи и кихайки още космически вируси. Изграждането на този модел беше важна работа; имаше и други причини да се събират още образци, но отчаяната нужда вече не беше така належаща.

Джералд нареди светещите точки да угаснат и останаха…

Земните кораби са отбелязани с жълто.

„Толкова много?“ — зачуди се Джералд. От кодираните сигнали се виждаше, че над двайсет са с човешки екипажи. По-малките жълти точки обозначаваха автоматични изследователски апарати, които сновяха из Пояса, търсейки следи и останки, които ставаха все повече с навлизането в скалистия лабиринт. Изпотрошени парчета от допотопни машини, загатващи за някаква минала катастрофа — следи от древни местопрестъпления.

Или от война.

„Ами стрелците? Някакви следи от активни СФУК?“

Ако са останали такива — отвърна отбранителният ИИ, — те са предпазливи и внимателно се крият. Не реагират на новия телескоп. Вероятността за атака вече е от порядъка на четири процента. И продължава да намалява.

Джералд въздъхна, едновременно от облекчение и… ами… с малко разочарование. Първо, защото Генадий бе спечелил облога. Онези лазери и лъчите от заредени частици, смятани преди за толкова опасни, че полетът на „Марко Поло“ беше наречен самоубийствена мисия, вече бяха почти изчезнали и се наблюдаваха само няколко десетки пъти през последните двайсет години, като много рядко атакуваха земни съдове.