Шрифт:
Приближаваха подводен дом, скрит в тесен каньон — един от хилядите, произвеждани масово през двайсетте години, по време на краткия подводен бум, когато някои бяха решили, че това ще е следващата златна мина в областта на недвижимите имоти. „Татко беше инвестирал в няколко подводни хотели и мини — спомни си Хакер. — Твърдеше, че покрай покачването на морското равнище човечеството трябва да се адаптира към новите условия и че ние трябва да сме част от тази промяна. И дори да правим пари от нея.“
Жалко, но нито едно от начинанията на баща му не му беше донесло печалба.
Забеляза още няколко неща. Формата на каньона, явно образувал се от движещите се пясъци и тиня, трупани през годините. Подобен терен се формираше само там, където океанското дъно приближаваше континентална суша. Всъщност имплантът му вече улавяше някакво ръмжене и повтарящи се ритми — сложни звуци, които можеше да познае всеки сърфист… звуците на разбиващи се в брега вълни.
„Бряг…“ Думата беше необичайна след всички тези дни — или седмици? — лениво плуване, ядене на сурова риба и слушане на звуците на океана. Изведнъж му се стори странно, че може да напусне този воден свят и да се върне горе, при въздуха, сушата, градовете, машините и деветте милиарда човешки същества, които на всяка крачка вдишваха влажния дъх на околните.
„Сигурно затова се потапяме така страстно в собствените си светове. В хилядите си хобита. В милионите начини да сме различни, всеки да бъде специалист в някакво свое странно изкуство… като летенето с ракети например.“
Психолозите одобряваха това поведение и казваха, че пламенното аматьорство е много по-здравословна реакция от най-вероятната алтернатива — войната. Бяха нарекли тази епоха Век на ентусиастите — време, в което правителствата и професионалистите едва смогваха да не изостават от частната експертиза, която се разпространяваше със скоростта на светлината из Мрежата. Ренесанс без кауза, на който му липсваше само едно — ясна цел.
Ренесанс, който приличаше на танц върху тънък лед — трябва да движиш краката си бързо от страх, че стоенето на едно място може да се окаже фатално. Перспективата да се върне в тази култура изненадващо го стресна и дори го накара тъжно да се замисли за нещо, което изобщо не би му минало през главата преди злополучния полет.
„Какъв е смисълът от толкова много трескава, налудничава активност, освен ако не те води към нещо, което наистина си заслужава?“
Преди няколко дни беше чул един от делфините да споделя подобна мисъл на техния прост, но изразителен език — доколкото можеше да си го преведе, естествено.
# Ако си добър в гмуркането — гони рибата!
# Ако имаш хубав глас — пей!
# Ако си страхотен в скоковете — захапи слънцето!
Хакер знаеше, че сега трябва да излезе на брега, да заеме нечий телефон и да се обади — на партньори и брокери, на майка си и брат си, на приятели и любовници.
Да им каже, че е жив.
Да се върне на работа.
Вместо това се завъртя във водата и заплува енергично надолу към подводния дом с новите си приятели.
„Може би ще науча какво са направили с тях.
И защо.“
Защо не сме пренаселили планетата си?
Въпросът може да ви се стори странен, когато бунтовете на бегълци раздират препълнените градове, които всяка седмица развъждат нови и нови болести. Горите се изсичат в отчаяния стремеж да се освободят нови земеделски земи, докато сушата превръща някогашни ферми в пустини. Гладът дебне зад всеки годишен добив и човешките отпадъци днес са най-масивният продукт на световната икономика. Човек може да разбере защо някои гледат на деветте милиарда човеци като на проклятие, раздиращо и опустошаващо Земята.
Можеше обаче да е и много по-лошо. Преди поколение учените предвиждаха, че вече би трябвало да сме повече от четиринайсет или петнайсет милиарда и да продължаваме да летим стремглаво към границата, предречена от Малтус — границата, след която ще последва масово измиране. Това се случва с всеки вид, който се размножава дотолкова, че да запълни максимално капацитета на хабитата си.
Проблемът е, че едно измиране няма просто да сведе населението до поносими граници. Човешките същества не умират тихо. Обикновено сме склонни да завличаме със себе си и другите. Било защото стоварваме вината върху тях, било защото се нуждаем от компания. А като се имат предвид разнообразните средства за сеене на унищожение и разруха, едно подобно събитие би повлияло на всички. Нима нямаме късмет, че темпото на растеж на населението силно се е забавило? Като общият му брой дори се задържа? Може би достатъчно, за да се разминем на косъм с катастрофата? Разбира се, това означава, че известно време старците ще са повече от младите. Е, никой никога не е обещавал, че оцеляването ще е без последствия.
Но как се случи това? Защо се измъкнахме (макар и на косъм) от Капана на Малтус? Някои обясняват това с факта, че хората могат да отделят забавната страна на секса от възпроизводителната.
Животните изпитват необходимост да се съвкупяват и да разменят гени. Някои създават огромно потомство. Други се грижат всеотдайно само за няколко малки. Но животните, които приключат този цикъл и са достатъчно здрави, рутинно се връщат отново към големия подбудител — секса — и започват процеса отново. Силата му се корени в един прост факт. Онези, които чувстват позива му, имат повече потомци.
Разбира се, същото се е отнасяло и за нас, докато технологиите не са ни дали контрол върху раждаемостта.
И изведнъж става възможно сексуалното желание да бъде задоволено без създаване на поколение. Ефектът от това е изумителен. Навсякъде, където се радват на просперитет и права, повечето жени избират да ограничат ражданията и предпочитат да отгледат по възможно най-добрия начин малко деца, вместо да бълват непрекъснато нови потомци. Ние се превърнахме в немалтусиански вид, научил се да ограничава популацията си точно навреме.
Жалко, че това не може да продължи. Днес някои хора продължават да се размножават твърде много. И обикновено това не са богатите, онези с достатъчно храна или правещите много секс. Тези хора имат много деца, защото така са решили. И всеки път, когато нагонът провокира този избор, той се предава на следващото поколение. И след време подсиленото желание ще се проявява във все по-голяма част от населението.
Това е еволюция в действие. С течение на времето центърът на импулса ще се прехвърли от секса към генетично обусловената твърда решимост да имаме повече деца…
… и тогава отново ще станем малтусиански вид — като съществата прашинки от романа „Прашинка в Божието око“ 20 , които просто не могат да спрат. Не могат да кажат „стига“. Съдба, която често сполетява много други видове в космоса.
Преди това да се случи с нас, по-добре да приключим с порастването си.
Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“20
Фантастичен роман на Лари Нивън и Джери Пурнел (The Mote in Gid’s Eye). — Б.пр.
33.
Кент флош
Докато Хамиш Брукман се обличаше за вечеря в луксозната стая за гости, една подробност от обзавеждането привлече вниманието му — модернизирано, но все пак едновремешно нощно гърне.
Не гардеробът от Втората империя, скринът Сфорцезе или килимът от епохата Радж от Белуджистан. (Трябваше да направи справка в Мрежата, за да го разпознае, и Ригълс зашепна описанието в ухото му.) Хамиш имаше набито око за детайлите — това си беше необходимост, щом се движеше в подобни кръгове. Свръхбогатите напоследък бяха станали доста мнителни. Очакваха да знаеш подобни неща, за да разбираш по-добре мястото си.
Хамиш беше богат човек — имаше пет деветки в персентила си, което бе достатъчно, за да може да е представител на Първото съсловие, ако вече не беше легенда в изкуството. Въпреки това не можеше да си позволи нито едно от нещата в тази стая. Нито едно.
„При това изобщо не съм най-важният гост, дошъл на това събиране в Алпите. Мога само да предполагам какви цифри дават на Тенскватава и иисистентите му. Или на аристократите от Шанхай, Янгон, Москва и Мумбай.“
Разбира се, Хамиш имаше друга причина да оглежда жадно всичко около себе си. В крайчеца на съзнанието му винаги се обаждаше някакво гласче и питаше: „Мога ли да използвам това в някой роман?“