„А навремето си мислех, че никога няма да стигна дотук.“

Джералд Ливингстън се взираше навън от наблюдателния мехур на изследователския кораб „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Тук беше лесно да се изгубиш сред звездите. Гледката му напомняше за времето преди много години, когато работеше като космически боклукчия в компанията само на една малка маймунка капуцин, размахваше механичното си ласо и чистеше боклуците в орбита около Земята. По онова време родният му свят заемаше половината небе, а слънцето приличаше на огромен пламък.

Тук старото Слънце бе много по-малко. И ако се вгледаш по-внимателно, можеше да зърнеш мъничкия червеникав диск на Марс. А в обратната посока…

„Трябва ми оптика, за да различа близките скали. Ако разчиташ единствено на очите си, никога няма да познаеш, че си близо до Астероидния пояс.

Въпреки това имах привилегията да видя повече от който и да е от предците ми или повечето живи хора.“

Разбираше примамливостта на офертата, която още бе в сила. Предложението човечеството да инвестира в заводи за производство на кристали и в огромни оръдия, които да ги запратят като снаряди в космоса. Снаряди с „екипаж“ от копирани извънземни, плюс копирани човешки същества. С годините ставите му ставаха все по-трудно подвижни, артритът му постепенно се влошаваше и Джералд нямаше как да не мисли за това.

„Да се събудиш в такъв свят — мъничък отвън, но огромен отвътре, пълен с чудеса, очакващи да бъдат открити, с цяла вечност пред теб. Да общуваш със същества от десетки планети и култури, да чуеш песните им, да опиташ развлеченията им, да споделяш мечтите им. И накрая…“

Един ценен резултат от мисията на „Марко Поло“ и последвалите полети на „Темуджин“ и „Хон Бао“ бе широкото разнообразие артефакти, между които можеше да се избира. При някои създателите им бяха осигурили повече капацитет за културна и научна информация, осигуряващ по-подробни сведения за културите и расите в космоса. Цивилизации, които вече почти със сигурност не съществуваха.

„Ако наистина решим да строим заводи за междузвездни сонди, дано да използваме за модел някоя от тези. По-малобройни, но по-качествени. Но това не е пътят на вируса. А може би на човека.“

Ролята на Джералд в тези въпроси обаче беше избледняла след онези опасни дни, когато той и Акана Хидеоши откраднаха Хаванския артефакт под носа на олигарсите. Временна кражба, която бе простена, защото доведе до първия Велик дебат — решаващия спор между хаванските извънземни и Куриера на предпазливостта. Диспутът, който даде жизненоважен урок на човечеството.

„Имахме някакъв избор. И все още имаме известно време.“

Като стана дума за Куриера, той не трябваше ли вече да е тук?

Други също се понесоха в наблюдателния купол с приближаването на часа на Първата светлина. Учени и членове от екипажа на „Ибн Батута“ се бяха събрали на групички и си шепнеха, надничаха и сочеха към северозападния октант, където щеше да се случи всичко. Никой не приближаваше Джералд.

„Нима тъжното ми настроение толкова ми личи? И кога се превърнах в «историческа фигура», на която хората се боят да досаждат?“

Не, не се бояха. По-скоро стояха настрана от уважение и учтивост. Особено новопристигналите, дошли да използват приключения вече обект; мнозина изглеждаха малко смаяни…

… макар че забеляза, че това не се отнася за блестящия млад астроном Пен Сяобаи — или Джени за приятелите й, която погледна към него и го дари с кратка ослепителна усмивка.

„Хм, ако не бях дърт особняк с трошливи кокали… — Джералд трябваше да си признае, че се наслаждава на безобидния, малко снизходителен начин, по който Джени флиртува с него. — Само внимавай. Куриерът се държи доста закрилнически към дъщерята на най-стария си жив човешки приятел.“

И като стана дума за вълка… Ето го най-сетне и него. Любимият на всички извънземен се плъзна в залата покрай един от рафтовете покрай стената. Куриерът на предпазливостта изчака количката му да спре и я пусна. Новото му роботизирано тяло се понесе към Джералд, задвижвано от тихи тласъци сгъстен азот.

„Странно как избра възможно най-простия дизайн. Само средство за придвижване, за да може да обикаля кораба. Без манипулатори и входно-изходни жакове. Сигурно след хиляди години в кристала е свикнал да общува със света само по един начин, чрез думи и образи.“

Това копие на Куриера на предпазливостта беше впечатано в куб със страна почти метър — един от първите експерименти на човечеството в използването на извънземната технология за симулации. Вече имаше опити за копиране и на човешки умове, макар че все още се водеха разгорещени спорове какво да се прави с техниката.

Естествено, Куриерът имаше и други копия. И при всяко следващо извънземният пратеник променяше симулираната си външност, превръщайки своята състояща се от четири части уста, която мнозина намираха за смущаваща, в нещо по-човекоподобно. Подобната на лента зрителна ивица също вече напомняше на нещо като земни очи. Гласът му вече бе адаптиран напълно. Куриерът говореше като местен, независимо дали използваше китайски, английски или друг език.