Разбира се, винаги имаше водещ герой, който — с гласа на Хамиш — започваше всяка книга с размахване на пръст и отправяне на сурови предупреждения за надвисналата Голяма грешка. Главен герой, който по-късно, когато купчината мъртви се превръщаше в цяла планина, винаги казваше: „Нали ви казах!“

Тарсус увисна над кутията и с осемте си пипала заопипва полираното дърво. Приближи първо едното си око, после другото и заразглежда новите украшения върху затворените капаци.

Знаеше, че ще й позволят да отвори само едното отделение. Веднага щом избереше капак, другият щеше да се заключи. Не че това имаше значение. Тя винаги получаваше награда (сочен рак), независимо коя вратичка избереше. И въпреки това никога не избираше напосоки.

Отвън се тълпяха лица — човешки лица, притиснати от другата страна на наблюдателното стъкло. Очите им, единственото нещо, което бе сходно с устройството на октоподите, следяха всяко нейно движение. Тарсус имаше чувството, че изборът й е от значение за тях. И затова прилежно разгледа картинките върху капаците, както с очите си, така и с върха на едно пипало.

Когато кариерата му излетя нагоре с книги, филми, а после и с виртуални адаптации, срещу него веднага скочиха куп завистливи критици. Историите му се основавали само повърхностно на научни факти. Проучванията му представлявали просто събиране на достатъчно богат речник и жаргон, за да направят измислицата му правдоподобна.

Още по-лошото според критиците бе, че Хамиш Брукман игнорирал всички съвременни предпазни средства и нива на отговорност, издигнати от съвестни мъже и жени, за да не се допуснат точно такива грешки като описаните в историите му. Един критик дори твърдеше, че бил открил даже нещо по-сериозно — всяка катастрофа, описана от Хамиш, възниквала поради арогантните му учени злодеи, настояващи категорично за секретност. Без тази съставка повечето от ужасните сценарии в произведенията му можели да се коригират от по-умните глави. В такъв случай нима истинското му оплакване не било, че опасни неща могат да се вършат на тъмно? По стария, донякъде магически начин?

И нямало ли повечето от предупрежденията му да станат съмнителни в един свят с повече прозрачност вместо с по-малко?

Отначало подобни отзиви го засягаха. Но с времето Хамиш се научи да игнорира критиците, дори онези, които го наричаха „предател на науката“. Постигаше го съвсем просто, като включваше тях в следващата си история (с леко променени имена), за да бъдат изкормени в един или друг момент. Това му носеше достатъчно удовлетворение. И ироничното следствие бе, че подходът му позволяваше да остава истински мек и любезен с почти всички в този обикновен реален свят.

Тарсус не откри в символите никакъв смисъл.

В редки случаи разпознаваше единия или другия набор, когато фигурите бяха оформени като нещо, което й беше известно. Риба, просто изображение на октопод или издължена човешка фигура. Много по-чести обаче бяха ъгловатите емблеми — комбинация от чисти, еднообразни и статични цветове, които хората като че ли предпочитаха… толкова различни от едва доловимите полутонове и сенки, пробягващи по-бързо от мисълта през светлочувствителната кожа на всяко главоного и позволяващи на октопод като Тарсус да се слее с почти всеки фон.

Тези емблеми си бяха тук както винаги, монотонни и безинтересни. Само че този път формите им бяха необичайни. Имаха очертанията на дишащи въздух създания с крайници, които можеха да ги придвижват по сушата.

Фигурите обаче не бяха човешки.

И тъй, за известно време, особено през годините с Каролин, Хамиш намери известно щастие в игрите с вселени, измислени от самия него — вселени, в които той беше Бог, налагаше сурови наказания за амбиции и суетност, въздаваше правосъдие заради греховното високомерие и възгордяването от технологиите.

Пък и нима цивилизацията не го ценеше много повече като автор на страшни приказки, отколкото го беше уважавала преди като учен?

„И кой съм аз, че да споря с цивилизацията?“

И все пак, докато годините минаваха и гласът му ставаше все по-силен и го превръщаше в лидер в набиращото сила Движение за отказване, се появиха странни моменти, изпълнени с нещо като съжаление.

И това го връщаше тук, в изходната точка, към темата, която се опитваше да прогони от винаги заетия си ум. Посланието на артефакт-пришълците — пришълците, обитаващи виртуалното пространство на Хаванския артефакт.

„Никой не оцелява — уверяваха те. — Не и като органични същества, обитаващи крехката, тънка повърхност на планетите, изложени на безброй опасности отгоре, отдолу и от всички страни. Плюс безбройните опасности, сътворени от самите тях. Този тип живот просто е прекалено крехък, податлив на множество грешки и отклонения. Светове люлки като вашата Земя са чудесни за зараждане на нови разумни раси. Но след това трябва да продължите на по-висок етап от съществуването, защото времето изтича.“

Това го поставяше в затруднение. Една частица от него се чувстваше отмъстена от думите на извънземните. Частта, която винаги бе гледала на цивилизацията и нейната помпозна, самомнителна лудост като на нещо безплодно. Част, която открай време знаеше колко неадекватни са човешките същества. Вид, обречен от самото си появяване, било от Бог, от съдбата или от свадливата си природа.