… а гъделичкането се превърна в нисък дрезгав звук… който премина в мърморене… и накрая оформи думи.

— Хамиш Брукман, ако чувате това, докоснете облегалката пред себе си.

„Хм.“

Не беше Ригълс.

Хамиш изобщо не се поколеба. Вече се беше навел напред. Едно мързеливо движение с ръка беше достатъчно, за да изпълни искането.

— Добре. Моля, преместете се на свободното място от другата страна на пътеката. Проверете отляво, под тапицерията. Дръжте се естествено.

Хамиш се зачуди как някой бе могъл да преодолее заглушаването. Може би с мазер, насочен право към обицата му? Но детекторите в аудиторията би трябвало да засекат отраженията. Освен ако… освен ако не използваха някакъв извънчестотен ефект на индуциран резонанс, който караше обицата му да трепти… Или пък беше някакъв предварително направен запис?

Поклати глава. Технологичните спекулации не бяха важни. Въпросът бе друг — дали това не е някакъв тест за лоялност?

„И ако е така, дали проверяват само мен, или и всички други?“

Докладчикът продължаваше да говори за развъждането на аристокрацията.

— … Всички тези проблеми могат да бъдат решени чрез избиране на партньори от най-интелигентните и изтъкнати представители на обикновените хора. Чрез съчетаването на това с научно планираната рекомбинация и подсилване, върховната каста може да се облагодетелства, създавайки динамично и талантливо потомство! Позволете да наблегна за нашите нови приятели от Движението за отказване, че това може да бъде направено без бърникане в гените! Макар че, естествено, може да се наложи пренатално…

Хамиш се огледа. Не виждаше други от присъстващите да се държат подозрително, да сменят местата си, да опипват тапицерии или да се втурват да съобщават на охраната за непозволени съобщения. Разбира се, някои може да действаха внимателно. Но пък повечето от тези нервни интелектуалци не биха знаели как да го направят.

— Освен преките предимства — продължаваше човекът на подиума, — това ще се отрази добре и на връзките с обществото. Така обикновените хора ще имат чувството, че притежават потенциал да преминат в кастата на благородниците, и родителите ще окуражават децата си с надеждата, че могат да направят скок в положението си!

Хамиш стана, протегна се и се обърна да изкачи дванайсетте стъпала (благодарение на дългите си крака ги вземаше по две наведнъж) към неколцината мъже в ливреи на Г-У, които стояха до една маса със закуски. Взе си от въртящ се поднос шишче тянцинско свинско (несъмнено от истинско животно, а не от тъканна култура), взе си и чаша крушово вино.

— Разбира се — продължаваше докладчикът, — трябва на всяка цена да избягваме завръщането към принципа на примогенитурата, или унаследяването от първородните! Всяка наистина сериозна аристокрация ще подражава на някои благородни фамилии от пустинята — ще създава съвещателни структури на кланово ниво, което по ирония на съдбата е заемка от демокрацията…

Хамиш се ухили на служителите от охраната. Изглеждаха типични, като се започне от здравата физика и се стигне до големите им очила, за които заглушаването не важеше. Единият го погледна и кимна леко. Другият издаде тихи звуци, докато правеше виртуална справка с почукване на зъби и сумтене, без да мърда скръстените си на гърдите ръце.

По абсолютно нищо не личеше, че Хамиш представлява интерес за тях. Разбира се, можеше и да са добри актьори. Това обаче беше съмнително.

— Е, господин Брукман? — промърмори гласът в ухото му. — Ще е интересно. Обещавам.

Хамиш се поколеба. Накрая си взе още едно шишче и нехайно заслиза по пътеката. В действителност изборът му беше предрешен. Любопитството беше точно толкова втъкано в неговата ДНК, колкото и ликуващият песимизъм, изпъстрящ творбите му. „Бог не изкушава хората отвъд способността им да устоят — гласеше католическата доктрина, която би могъл да приведе в своя защита, ако това се окажеше изпитание. — Трябва да разбера какво става.“

— … Разбира се, аристократите от миналото са позволявали известно вливане на кръв от по-нископоставени. — Лазерното гребло на докладчика разбута илюстрациите, за да покаже изображения на мъже с ризници и жени с официално облекло. — Храбри пехотинци можели да се прочуят на бойното поле и да се изкатерят по социалната стълбица. Красиви жени се омъжвали за висшестоящи или заемали средно положение като метреси…

Хамиш седна на седалката от другата страна на пътеката, срещу старото си място. Докато дъвчеше, лявата му ръка се плъзна по тапицерията… и напипа някаква малка издутина в тъканта. Той я забута към края и тя се измъкна с лекота. На пипане приличаше на нагънато листче хартия.

— Чудесно — произнесе гласът до дясното му ухо. — А сега извадете лещата и си я сложете. Ако ви е трудно, направете го в тоалетната. Там няма охранителни камери.

Хамиш се намръщи. Под хартията напипваше очертанията на мек диск. „Мразя тези неща.“ Естествено, съвременните хлапета ги приемаха за даденост. Днес човек можеше да има идеално зрение, но въпреки това да пъха разни неща в очите си и да гледа света през изкуствени пластове. Разбира се, онези, които бяха планирали това нещо за Хамиш, би трябвало да са запознати с публично изразяваното му мнение относно тези играчки. Би трябвало да знаят също, че той използва контакт-ИИ от време на време. Когато се налага.