Светът още се тресеше и ремъци се впиваха жестоко в изтормозеното му тяло. Нищо ново. Положението беше едно и също от страшно много време.

Само че сега, докато постепенно идваше в съзнание, Хакер осъзна, че ритъмът на тормоза се е променил. Вместо мъчителните тътнещи удари имаше люлеене, което можеше да ти се стори почти успокояващо, стига да игнорираш болката. Поклащането го връщаше в детството, когато семейството му се спасяваше от цивилизацията на яхтата тримаран: вдигаха твърдото летящо платно през пориви, които биха преобърнали повечето ветроходи.

— Идиоти! — мърмореше баща му всеки път, когато отклоняваше тримарана, за да избегне сблъсък с някой новак, който още не схващаше концепцията за предимство. — Навремето единствените наоколо бяха хора като нас, възпитани за подобни неща. А сега девет милиарда проклети туристи са плъзнали навсякъде и човек не може да намери спокойствие!

— Това е цената на просперитета, скъпи — меко се намесваше майка му. — Поне всички получават достатъчно храна. Вече не се говори за революции.

— Засега. Докато следващият цикъл не ги направи отново радикални. Пък и виж основните резултати от този внезапен просперитет. Всеки е полудял на тема хоби! Всеки иска да е експерт по нещо. Най-добър в нещо! Казвам ти, беше много по-добре, когато хората трябваше да се борят, за да оцеляват.

— С изключение на хората като нас?

— Именно — отговаряше баща му, без да обръща внимание на тона й. — Виж колко далеч трябва да отиваме сега, за да останем сами.

Вярата на стареца в разчитането на самия себе си се простираше и до името, с което бе настоял да кръсти сина си. Хакер също наследи (наред с двайсет милиарда нови долари) тази нагласа. Да прави всичко, но да намери някакво място само за себе си.

„И сега… след петнайсет минути изключително скъпо возене… и бог знае колко загуби на съзнание… ето ме тук. Съвсем сам.

В морето, за пореден път.“

Това беше очевидно, въпреки че ушите му бяха все още запушени и трябваше да положи огромни усилия, за да отвори единия си клепач. Примижа, когато размазаната картина най-сетне се върна, и смътно си даде сметка за куп неща — като факта, че цялата скъпа иилектроника в скъпата му капсула май е умряла. Повреда, за която някой със сигурност щеше да си плати! Това означаваше, че няма как да отговори на първия си въпрос: „Колко време е минало?“

Знаеше, че е много. Прекалено много.

През полуотворените си клепачи видя и кристалните води, обгръщащи мехура на суборбиталната му капсула, която се люлееше и клатушкаше, килната на една страна. „Не би трябвало. Трябва да е изправена… с нос над водата… докато спасителният екип…“

Един поглед наляво обясни доста неща. Океанът заобикаляше фалосообразния му кораб, но част от почернелия топлинен щит се беше закачила за риф от корали, изпъстрени с ярко оцветени риби и полюшващи се водорасли. Недалеч видя парашута, който бе омекотил приводняването. Само че сега, уловен в теченията на океана, той се издуваше и разпускаше ритмично, като клатеше малкото му убежище.

И с всяко подръпване кристалното покритие се приближаваше все повече до назъбения корал. След малко се удари силно в него и Хакер трепна. Не чу удара, естествено, не чу всъщност никакъв звук. Сблъсъкът обаче го накара да политне напред, при което ремъците се впиха в гърдите му и соноимплантът в челюстта му затуптя болезнено.

Успя да разкопчае ремъците, падна върху пулта отляво и изкрещя от болка. Това ужасно спускане щеше да му остави синини за седмици. И въпреки това…

„И въпреки това ще имам чудна история за разказване. Никой няма да може да я надмине!“