Шрифт:
Погледна жената от китайските специални части. В изражението й имаше нещо умоляващо.
Обърна се към морското чудовище, остави чантата в тинята и написа върху дланта си.
Какво ще стане с нея?
Роботът се замисли за момент, после отвърна:
— Тя не знае нищо за моята задача и моите собственици. Може да остане жива.
Очите на жената се изпълниха с мълчалива благодарност, която вдъхна кураж на Бин да направи още една крачка напред. Все пак трепереше неудържимо, докато вдигаше чантата с камъка-свят и я слагаше в зейналата паст. А после, освободен от тежестта й, се извъртя по гръб и се напъха след нея.
Това беше второто най-странно нещо, което бе правил.
Но най-странното — и то го озадачаваше през следващия час — беше онова, което направи, докато се вмъкваше вътре: бръкна под колана си, извади нещо тънко и почти прозрачно и го пусна под устата на дракона, така че той да не може да го види… но жената нямаше как да не го забележи.
„Ян Шенсю ми го даде, за да го скрия от нападателите, а сега аз им го давам. Защо го правя?“
Нещо му подсказваше, че постъпва правилно.
Докторите искат да се упражнявам. Да се заселя в новото си тяло и да започна да свиквам с усещанията му. На мен обаче не ми се иска да го правя.
Не защото боли. Наистина боли, понякога много. Но не това е причината. Болката няма рефлексивната сила, която имаше някога. Вече изтърпях толкова болка, че тя се превърна в познат спътник. Напоследък гледам на нея като на… данни.
Това не беше ли ужасно роботско изказване от моя страна? В смисъл че харесвам електромеханичните пръсти, които свивам, и изкуствените сензори, гледащи от същите кухини, от които преди гледаха кафявите очи, с които съм се родила? Не, не ги харесвам, но и не ме отвращават. Не се отвращавам дори от факта, че в момента се намирам в цилиндър, кацнал върху верижните колела на киборг. Цялото това дрънчене и бръмчене не е толкова лошо, колкото очаквах.
Признавам, че се изненадах, когато за първи път погледнах през тези очи към новата си механична ръка и видях какво държи тя. Онзи камък отпреди четирийсет хиляди години, който ми даде Акинобу Сато в Албъкърки. Известно време само зяпах как новите ми пръсти се свиват около него, докато — неволно — другата ми нова ръка посегна да го погали. Усещането на допира беше малко зловеща смесица от познато и шантаво.
О, хубаво е да мога да усещам отново предмети, макар че сензорната мрежа, която подава сигнали към мозъка ми, предизвиква и проблясъци на синестезия. Искри сякаш изскачаха всеки път, когато докосвах древните повърхности, от които някой праисторически майстор беше отцепвал пластини и изработвал ножове, използвайки най-модерната технология на епохата си. Докато обръщах камъка, чух някакво дрънчене, подобно на далечни, зле настроени звънчета, миришещи на сажди и време.
„Защо сте ми дали това?“ — попитах докторите и те с известно смущение отговориха, че съм ги помолила за находката от плейстоцена. Може би е някаква подсъзнателна ирония? Съпоставяне на инструменти от началото и края на човечеството, както в онзи филм на Кубрик?
Нямах спомен за това искане.
О, целият този процес е невероятен. И не съм неблагодарна! Д-р Търгесън днес ме попита дали се радвам, че съм решила да участвам в тези експерименти, вместо да избера другата възможност…
… да бъда дълбоко замразена с надеждата да се събудя в някаква по-развита епоха с по-добра медицина.
Е, защо да не остана тук и сега, където ме ценят и съм напълно в състояние да участвам в играта? Със зрение и възможност да се придвижвам като едното нищо ще направя кариера, ще обикалям света и ще интервюирам важни клечки, които няма да могат да откажат на прочутата героиня репортер с нейния корав костюм и немигащи кибернетични очи. Пък и кой ще предпочете да заложи на възкресяване в някакво розово бъдеще… когато извънземните от Артефакта твърдят, че няма да има утре?
Не това е проблемът. Нито пък се разстроих много, когато Уесли дойде да ме види с новата си жена. Предложението им за група ме поласка (яйчниците ми са едно от нещата, които оцеляха при експлозията), но не проявих интерес.
Не. Оплакването ми е следното — че с нетърпение очаквам изключването. Изключването на разсейващото ново тяло и околния свят. За да мога да се върна в киберсвета за дванайсет часа и да бъда с вас, моите истински приятели. Моите другари от умната тълпа. Моите съграждани и съратници. Моите хрътки — душещи, съпоставящи и лаещи след истината!
Е, какво имате за Мама днес? Какво се е случило през краткото, но досадно време, когато трябваше да отсъствам, за да имам вземане-даване с материалния свят?
57.
Исмаил
Баската химера.
Разбира се, Мей Лин знаеше тези думи. Всички на Земята знаеха как храбрата девица предложила утробата си, за да износи семето на преродена раса. Човек, изчезнал преди десетки хиляди години.
Когато домът на майката дева — изследователски център в испанските Пиренеи — се изпари в огнен стълб с формата на гъба, милиони решиха, че това е справедливо наказание за много грехове като арогантност, гордост, дори скотщина.
Десетки милиони скърбяха.
А стотици милиони въздишаха тъжно и с облекчение. Защото макар да осъждаха ужасното убийство, изпитваха облекчение, че виждат как един много спорен въпрос се отлага за някое друго поколение.
Някакви си десетки хиляди таяха надежда, че Агурне Арриксака Бидарте все още е жива, че е успяла по някакъв начин да се спаси от огнения холокост в Навара и е намерила убежище, където да роди детето си. Дори в далечния Китай, в паянтовата къща до замърсената Хуанпу, Мей Лин беше следила историята, както следеше трагичните и романтични легенди от славните дни на династия Хан.
Сега, когато истинската Мадона и детето й ставаха да я посрещнат, Мей Лин се чувстваше неловко и си бе глътнала езика. Агурне Арриксака Бидарте бе по-дребна, отколкото очакваше, с тъмна ситно къдрава коса, маслинена кожа и топла усмивка. Докато поемаше протегнатата й ръка, Мей Лин за момент се зачуди дали не трябва да я целуне, както правеха благородниците в някои западни филми от миналото. Но не, поздравът си беше напълно съвременен — двете жени хванаха подлакътниците си, което бе по-хигиенично, отколкото да докосват потните си длани.
Топлото ръкостискане на Агурне изразяваше другарство. Солидарност.
— Много се радвам да се запозная с вас — каза тя на пекински диалект със силен чуждестранен акцент. — Имаме да обсъждаме много неща. Но първо позволете да ви представя сина си. Неотдавна си избра името Хидзобоск. Хидзо, кажи здравей.
Момчето изглеждаше на около дванайсет или повече, макар да бе минало по-малко време, откакто огнените стълбове оповестиха раждането му в гористите хълмове на Озбъри. Макар че скромността не й позволяваше да зяпа, Мей Лин забеляза, че по лицето му няма и следа от тежките надочни дъги, които можеха да се видят при повечето художествени възстановки, опитващи се да покажат как е изглеждал един…
… не можеше да си спомни името на пещерните хора, обитавали Европа и голяма част от Азия преди появата на съвременния човек. Били с масивни кости, късокраки, с яко телосложение… и тези черти като че ли се забелязваха у момчето, макар и не толкова явно, че да крещят, че е от друг вид. Стойката му бе гордо изправена и не изглеждаше по-космато от всяко човешко дете. Може би тежките кости над очите му бяха премахнати от доктори, за да не изпъква сред обикновените хора.
— Моля, наричайте ме Хидзо — каза той с глас, който звучеше едновременно по-дълбок и по-напрегнат от нормалното, сякаш нарочно се опитваше да говори носово. Или може би просто изпитваше трудност с мандаринския китайски.