Шрифт:
— Не. — Акана поклати глава. — Онова, което ме впечатлява най-много, са защитните механизми, вградени в историята му. Помислете си какво ще стане, когато го сложат на детектор на лъжата и го попитат: „Направихте ли номер?“ Ще може съвсем честно да заяви: „Да, направих.“
— Момент — обади се Емили. — Имаш предвид номер с изработката на фалшив артефакт или с твърдението, че е участвал в създаването на фалшив артефакт?
— Именно — отвърна Ана и продължи, докато Емили видимо се мъчеше да схване логиката. — Ако получи помощ да представи скалъпени доказателства, ще разполага с конспирация, колкото и нескопосана да е, към която да се обърне. Истина и измислица ще са толкова близо една до друга, така оплетени, че всеки по-умен човек ще може да накара всички лампички на детектора да светят в зелено или кехлибарено!
Изпълненият й с неохотно възхищение тон изпълни със страхопочитание останалите членове на комисията. Накрая Джералд попита:
— Но какво цели той?
Акана затвори очи за момент.
— Тук ме хвана натясно. Разбира се, за човек като него малко повече слава никога не е излишна. И каквото и да каже утре или вдругиден, поне една трета от населението на Земята ще го слуша. Освен това със сигурност успя да разсее света от паниката, причинена от историята на артенците — за това как разумните видове стигат до внезапен край. Каквото и „решение“ да реши да предложи Брукман, можете да се обзаложите, че то ще има своите слушатели и последователи.
Разбира се, Джералд се чувстваше малко използван от това да бъде публично унижаван от някакво си литературно и филмово светило. В същото време обаче се чувстваше някак встрани от всичко това, дори развеселен.
„Ако Хамиш Брукман иска да е по-прочут от мен, да заповяда.
Само… ще я видим оная работа с «изчерпан» и «лесен за подлъгване».“
— В такъв случай по-добре да се захващаме отново за работа — каза той високо. — И да се надяваме, че ще се случи нещо, което ще промени посоката, в която върви тази игра.
И в рамките на следващия един час нещо наистина се случи. И промени играта. И Джералд си припомни старата поговорка.
„Внимавай какво си пожелаваш.“
Добре дошли отново. Продължаваме да отразяваме реакцията на целия свят към Хаванския артефакт. Миналата седмица контактната комисия направи нещо мъдро и ловко. Поискаха да изслушат всеки един от живеещите в Артефакта извънземни — или „артенци“ — поотделно и индивидуално.
Деветдесет и две симулирани същества, представляващи деветдесет и две различни извънземни раси, които едно време поглеждали в небесата от планети като нашата, взирали се в звездите и се питали дали са сами във вселената. Докато не започнали да слушат камъни, паднали от небето. Докато не били убедени да подчинят волята и скъпоценните си ресурси на един велик проект.
Да произведат още кристални пратеници и да ги изстрелят в космоса, продължавайки веригата. Подобно на семената на глухарче. И наистина, от гледна точка на глухарчето това е чудесна сделка! Щом всяко цвете е обречено да живее само един кратък пролетен месец, защо да не пръсне хиляди шансове за оцеляването си? Нови залози? Малки инвестиции във възможността за вечно съществуване? Поне такава е била играта, избрана от стотина по-ранни раси.
По цял свят слушахме консенсусната реклама, представена от „Най-стария оцелял“. Депресираща история за малките шансове за какъвто и да било друг начин за успех. Шансове против оцеляването на всички развити цивилизации. Новината дойде с обещания за помощ. С инструкции как да произвеждаме милиони и милиони спасителни семена и да осигурим шанс за безкрайно размножаване. За избраните хора. За щастливците.
Контактната комисия обаче настоя за разнообразие — поиска да чуе отделните свидетелства на всеки обитател на Артефакта. И това разнообразие отново вдъхна малко живот на разговора. Видяхме индивиди, които някога са наподобявали прилепи, щъркели или гигантски богомолки… сепии и гигантски чехълчета с огромни мозъци… които ни показаха завладяващи картини от родните си светове. С координати, към които сега насочваме огледалата на телескопите си, за да потвърдим съществуването на планети в потенциалната зона на живот! Но…
… но астрономите не успяват да открият излъчвания или следи от индустриални цивилизации. И с това явно потвърждават тъжната история на Най-стария оцелял. Но за това ще говорим по-нататък.
Ако сравним разказите на всеки обитател на Артефакта (тоест на онези, които решиха да ни сътрудничат), започваме да виждаме различията и сходствата между разумния, използващ инструменти живот. Събраните данни са отчайващо оскъдни — само колкото за енциклопедия! (Те твърдят, че по-голямата част от капацитета на кристала е запазена за „по-важни неща“.) Въпреки това научаваме за различни дървета на живота. За алтернативни култури и видове разум. За други пътища към възхода… и други пътища към падението.
Да се надяваме, че по-късно ще има още подобни интервюта.
Поразителното във всичко това (освен онова абсурдно твърдение за „измама“) е забележителното разнообразие на личности, с които се срещаме. Някои от артенците са дошли от строго управлявани общества. Когато дошло време да качат личности за следващото голямо разпръскване на семена, във всяка спора било добавено копие на владетелката или владетеля. (Нима един фараон не би направил същото?) И арогантността на тези аристократични пътници явно си е останала все така силна през хилядолетията. (И освен това ги постави на дъното на нашата постоянна „класация за популярност на извънземните“.)
Други общества прибегнали до лотария или избирали своите „най-добри“ за копиране. Някои се опитали да осигурят една спасителна капсула за всеки член на расата си. Всичко това предизвика оживен дебат сред хората как да процедираме самите ние, ако решим да приемем предложението.
Да, именно този разговор събуди интересно подозрение от страна на една от най-будните умни тълпи. Да се замислим. Като въвличат обществеността в дискутиране как да изберем своите пратеници, артенците успешно променят първоначалната ни реакция. Нашия шок от идеята като цяло. Може би е добре, че комисията трябваше да приключи първия тур разговори и да продължи със свалянето на данните. Вярно, тези разговори бяха обезсърчаващо кратки. Но докато учените смъкват том след том техническа информация, ние можем да помислим върху по-широки въпроси.
Като… ами ако това разнообразие, тези повече от деветдесет толкова различни индивида, цели да ни покаже онова, което искаме да видим? Дори артенците, които изглеждат нещастни — онези, които Хамиш Брукман нарече своите „глухарчета победители“. (Не, не хваля Брукман, просто използвам остроумния му термин.) И дори обитателите, които изглеждат абсолютно побъркани. Дори те може да са част от рекламата. Или да са принудени от мнозинството в кристалния кораб да се държат по този начин.
Можем ли изобщо да разберем как стоят нещата? Може би когато космическите мисии се върнат с още образци. Тогава бихме могли да сравняваме…
Момент. Момент. Току-що долових…
Ох, това е лудост. Нима…
Лъчеви оръжия? А стига бе!
53.
Потьомкини
Баронеса Смитс беше бясна на изчезналия си син и наследник. Нито на определеното за приводняване място, нито там, където беше намерен Хакер, не бяха открити следи от ракета или пилот.
Лейси не можеше да я вини. Седмици наред двете изпитваха един и същи мрачен ужас и обединяваха ресурси за обща кауза. С тази разлика, че Лейси беше оставила професионалистите да си вършат работата, а благородницата се бе втурнала към Карибите и ругаеше всеки, имал нещастието да се озове пред погледа й. Не беше любезна и когато синът на Лейси беше открит жив и здрав, след като се събрал с някакви променени делфини.
Нещо по-лошо — откритата черна кутия от ракетата на Хакер разкри, че двамата младежи си играели опасна игра — космическа война — по време на суборбиталния полет. Баронесата предприе съдебни стъпки. Възмездие. Дори вендета. Лейси си спомняше собственото си мятане между надежда, ярост, отчаяние и облекчение. Опитваше се да проявява съчувствие към обезумялата майка, но също така взе и предпазни мерки.
— Значи записите показват, че Хакер се е опитвал да разубеди момчето на Смитс? — попита тя адвокатите си. — Участвал е неохотно, в самозащита, докато се е опитвал да предупреди онзи продукт на инбридинга, че е в опасно положение?
Адвокатите се съгласиха и наблегнаха на някои думи от записа, но добавиха, че поведението на Хакер също не е било безупречно. „Аз ще реша това“ — помисли си тя. Можеше дори да опита да поговори по темата с Хакер, по-късно… ако момчето беше податливо на конско. Въпреки това беше изпълнена с радост, че се е появил. И че вижда как някакъв нов проект — да продължи модифицирането на делфините — е грабнал вниманието му. „Хакер се нуждае от кауза, от страст.“
Но тази кауза можеше да създаде неприятности! По-ранните опити за „ъплифт“ на животни с генни модификации и прекрояване на яйчници бяха довели до непостоянни и нещастни резултати. Като кучетата на Хелмски, създадени да „подобрят кучешкия вид повече, отколкото през последните шест хиляди години“. Обаче шпаньол, който може да играе криво-ляво шах, но за сметка на това губи способността си да ходи по нужда на определено място, не впечатляваше особено Лейси. Засега.
Или онези изхвърлени изкуствени създания, които бяха напълнили задните улички на Токио и отчаяно се правеха на мили и вършеха номера, за да оцелеят, след като бяха омръзнали на собствениците си. Работата върху шимпанзета беше спряна от активисти на Хестънската лига. И никой не знаеше къде изчезна Баската химера и дали детето с неандерталски гени още е живо.
Начинанието на Хакер можеше да скандализира още повече хора — като романтиците, които смятаха, че китоподобните „вече са разумни“ и не се нуждаят от нищо човешко. Природозащитници и религиозни фундаменталисти можеха отново да обединят сили и да попречат на експериментите с висши животни. Хакер обаче щеше да е в стихията си в такъв случай. Това беше и нейният начин — да използва пари не за безделие и показване на статус, а за да продължи напред. В търсене на хоризонта.