— Какво не е наред?

Джеси щеше да се изсмее, ако не беше толкова тъжна.

— Това не променя нищо. Беше просто секс за раздяла.

— Какво? — Той я зяпна.

— Секс за раздяла — повтори младата жена. Пусна раменете му, за да го избута, притиснала длани в гърдите му. — Това се случва. Има нещо между нас, но не му е писано да бъде. Ти имаш своите планове и аз не съм част от тях.

Джъстис побърза да изръмжи.

— Няма такова нещо. Не се разделяме. Сега отиваме в леглото и ще поговорим. — Опита се да я придърпа по-близо до себе си. — Ние сме щастливи заедно.

— Изглеждам ли ти щастлива? — Тя се вгледа в лицето му. — Искам повече от това да бъда само жена, с която прекарваш нощите си. Бих искала да бъда с теб и през деня. Искам да се срещна с твоите приятели и може би дори да видя офиса ти. Искам да дойда с теб, когато трябва да отидеш в Резервата и останеш там няколко дни, тъй че да не се разделяме. Ежедневието ти. Ето това искам, Джъстис. Пълноправна твоя приятелка.

Той изръмжа отново.

— Не е безопасно! Ние бяхме повече от това!

— Да, бяхме. Но ти взе своето решение, аз също. Знаеш ли как се нарича това?

— Инат от твоя страна, отказ да видиш логичните причини, заради които ще стане лошо, ако някой разбере, че сме заедно!

Джеси искаше да се усмихне, но я болеше прекалено много.

— Пусни ме, Джъстис!

Пръстите му се свиха, но той отпусна хватката си и ръцете му се свлякоха встрани.

— Ето! Не те докосвам.

— Имам предвид да ме освободиш. Не искаш да ми причиниш болка, нали? Ти си толкова параноичен, че да го направиш. Да бъда с теб по начина, по който бяхме досега, вече не ме удовлетворява. Ти не можеш или не искаш да ми дадеш онова, което ми е нужно. Това ме наранява. — Очите й се напълниха със сълзи. — Ти ме нараняваш.

— Не! — Той поклати глава.

— Да! — Тя дръпна краищата на скъсаната блуза, за да покрие гърдите си, пожела си да можеше да направи повече, защото в този момент се чувстваше прекалено оголена, както физически, така и емоционално. — Моля те, Джъстис, остави ме. Ако те е грижа за мен, вземи си дрехите, прескочи през оградата и си иди! — Джеси се извърна, не можеше да устои на измъченото му изражение и се отправи към плъзгащата се врата. Отключи я и я отвори, отказвайки да го погледне повторно. — Върви си. Моля те! Не можем да го направим отново. Твърде е болезнено.

— Нараних ли те? Прекалено груб ли бях? — Изхриптя думите, които прозвучаха толкова измъчено, колкото самият той изглеждаше. — Джеси? Погледни ме!

— Върви си, Джъстис! Просто си иди! — Отказа да го погледне.

— Не мога — прошепна мъжа. — Мисля за теб. Аз… — не можеше да намери думи. Чувстваше се разкъсан на части, виждайки Джеси така обезсърчена. Раменете й се отпуснаха и тя прегърна тялото си, увито в разкъсаната блуза, като че ли това можеше да утеши тъгата й. Защо не успяваше да намери точните думи, за да я накара да разбере колко много означаваше за него? Често пишеше речи за справяне със света на хората, но не можеше да намери начин да изрази чувствата си към една от тях, която бе спечелила сърцето му.

— Върви си — прошепна тя със сълзлив глас. — Не ме принуждавай да крещя или да натисна отново проклетата аларма. Това ме кара да изглеждам като идиот, когато охраната се появи тук и трябва да се преструвам, че съм го направила по невнимание. Нужно ми е пространство. Докажи, че те е грижа за мен. Остави ме.

Агонизирайки, той се обърна с изтръпнали крака, събра дрехите си и се поколеба, като застана пред нея.

— Джеси? Моля те, поговори с мен! Не ме карай да си отивам. Искам да остана с теб. — Изкушаваше се да я сграбчи, да я метне през рамо и да я завърже за леглото. Можеше да я накара да осъзнае, че те си принадлежат, но болката й го спря. Да я вижда по този начин, го разкъсваше отвътре. — Джеси, аз…

— Всичко свърши!

— Не мога да го приема! — Гневът го завладя. Нищо не бе свършило. Нямаше да приеме това.

Младата жена се обърна и се втурна към входната врата. Внезапното й движение го изненада, но той не бързаше да реагира, докато тя не се извърна, удари гръб в стената и вдигна ръка, за да натисне бутона на алармата. След това срещна погледа му с очи, пълни със сълзи.

— Наистина ли се налага да натиснеш това нещо отново? Наистина ли?

— Върви си.

— Не.

Пръстът й потупа леко бутона.

— Този път няма да пръскам с парфюм, за да прикрия миризмата ти. Всички ще узнаят за нас, ако го натисна. Повече няма да се чукам с теб. — Вдигна предизвикателно брадичка, в очите й проблесна гняв. — Не се връщай, освен ако не е да ме поканиш на среща на публично място. Това е последното нещо, което ще кажа, с изключение на това, че имаш пет секунди, за да напуснеш.

— Джеси, не го прави.

— Едно.

— Дявол да го вземе, жено! Можем да решим този проблем.