Именно тогава Мерикъл бе решила да започне с продажбата на останалите експериментални прототипи. Джеси винаги изпадаше в ярост при мисълта за жените-подаръци, които фармацевтичната компания бе използвала като примамка за нови инвеститори.

Те целенасочено бяха създали по-дребни женски с ДНК на не толкова агресивни животни, и с лекарства контролирали растежа им, за да са сигурни, че никога няма да пораснат повече от метър и половина. Членовете на борда на Мерикъл Индъстрис и всички богаташи, вложили достатъчно пари в експериментите, бяха получили жени-подаръци. Джеси често се бе питала дали това е основната причина, ученият създал първородните да напусне компанията. Докторът, проектирал Видовете, бе унищожил всички свои записи и изчезнал, а тайната за създаването на новата раса се бе изпарила с него. Достатъчно лошо бе, че са създали хора специално за тестване на медикаменти, но да ги продадеш на садистични перверзници — бе стотици пъти по-ужасно.

Жените-подаръци били продавани като секс робини — заключвани, изолирани и грубо малтретирани. Това бяха жените, на които Джеси помагаше да се възстановят и чиито съдби я държаха будна нощ след нощ, неспособна да заспи.

Мислите й се върнаха към настоящето. Вгледа се в Джъстис Норт през стаята и реши, че може да подобри работата си, ако успее да го накара да я изслуша. Тим със сигурност ще се вбеси, но така животът на онези нещастни жени ще стане по-лесен.

Никога преди не беше виждала Джъстис в джинси и потник. Обикновено на пресконференциите той носеше бизнес костюми. Голите му ръце разкриваха мускулести бицепси и загоряла кожа, а отпусната му стойка го правеше да изглежда по-лесно достъпен. Тя си пое дълбоко въздух, издиша го и тръгна към него.

Още дребни детайли започнаха да се разкриват пред погледа й с приближаването към огромния лидер на Видовете. Косата му бе кестенява с руси кичури, а по телевизията и на снимки изглеждаше по-тъмна, с типичния кафяв цвят. Екзотичните му котешки очи бяха почти черни. Притежаваше отличаващите го от хората широко изпъкнали скули и плосък нос. Джеси винаги се бе възхищавала на факта, че повечето от тях нямаха наболи бради, и се бе питала дали ги бръснат, за да могат по-добре да се слеят с околните.

Внезапно Джъстис се засмя и дъхът й спря от дрезгавия му сексапилен глас. Пълните му устни бяха перфектни за целувка, на каквато тя с удоволствие би се насладила. Тази мисъл я накара да спре. Не ставай смешна, Джеси! Не си мисли за това. Той дава заповеди на твоя шеф и е забранена зона. Трябва да си намериш мъж. Стигнала си до там, да си фантазираш за мъжете, с които работиш. Голяма грешка.

Докато той се усмихваше, тя забеляза идеалните му бели зъби. Не видя удължени кучешки, вероятно бе от малцината, които не ги притежаваха. Но, разбира се, усмивката му не беше пълна. Господин Норт сигурно бе тренирал да ги скрива, след като е публична личност. Беше дочула от Тим, че някои от тях го правят, а той явно бе запознат, тъй като се срещаше с толкова много от тях всеки ден.

Джъстис беседваше със свой събрат, който беше с няколко сантиметра по-нисък. Явно дискусията им бе доста задълбочена, защото нито веднъж не се обърна да се огледа. След бързия оглед, който направи на лидера на Новите видове, Джеси реши, че той е висок около два метра. Почти беше стигнала до него, когато една груба ръка я хвана за китката и я закова на място.

Младата жена прикри безпокойството си и сведе поглед към едрата длан, която стискаше болезнено нейната. Повдигна глава и погледна нагоре. Зачуди се дали не е някой от бодигардовете, охраняващи Джъстис. Беше се научила да скрива страха си, особено когато разговаряше с някой огромен и на пръв поглед гневен Вид. Всички те изглеждаха грамадни, мускулести и плашещи.

И този не правеше изключение.

Именно лицевата структура, подобна на животинска, ги правеше толкова плашещи, заедно с острите зъби и способността им да издават заплашителни звуци. Мъжът изръмжа дълбоко, а зелените му очи се присвиха и се вторачиха в нея. Черната му като нощ коса бе дълга до раменете, а дрехите му бяха чисто нови.

По дяволите. Джеси усети омразата, изпълваща очите му, щом го погледна. Предишната нощ приблизително деветдесет затворници бяха освободени от петата поред лаборатория за тестване, и този явно бе един от тях. Изглеждаше така сякаш всеки момент ще избухне. Очевидно мразеше всички хора, а това означаваше неприятности за нея.

Бързо прецени ситуацията. Знаеше, че моментът може да се превърне в истински кошмар. Мъжът срещу нея бе огромен, видимо бесен, и докато хватката, с която държеше ръката й, не бе толкова болезнена, то погледът, с който я гледаше, бе смъртоносен. Явно имаше проблем с човеците, а точно един от тях стоеше пред него. Лошо.

— Моля ви, пуснете ме — нареди му тихо.

— Човек — изръмжа той.

Джеси опита да издърпа китката си, но пръстите около ръката й само болезнено се стегнаха. Потисна стона, надигнал се в гърлото й, от внезапната болка. Спомни си на какво я бяха учили на обучението, през което бе преминала, преди този да успее да й счупи ръката. Мъжът можеше лесно да й строши костта, ако увеличеше още малко натиска. Нападателят й явно не мислеше разумно, а тя не искаше седмици наред да носи гипс.

Бързо пристъпи напред, като почти се допря до гърдите му, и със силно, въртеливо движение дръпна ръката си надолу. На мъжа не му остана друг избор, освен да освободи китката й, иначе неговата щеше болезнено да се огъне. Джеси бързо отстъпи назад и се напрегна. Той или щеше да атакува, или да остане на място.

В този случай да бъдеш дребен помагаше. Едва метър и шейсет, Джеси имаше предимство, като леко приклекна, щом нападателят й се хвърли напред с яростно ръмжене. Мъжът не очакваше това движение и ръцете му сграбчиха единствено въздуха. Младата жена се обърна светкавично, изправи се и го изрита.