— Ели!

Замръзна. Обърна се бавно с разширени очи. Доктор Бренър, висок и червенокос мъж, бе излязъл от съседната стая и държеше график в ръцете си.

— Взе ли секрет от 321 за последния месец?

— Да. — Тя стоеше неподвижно, въпреки че искаше да се обърне и да побегне.

— Добре. Занесе ли я в лабораторията?

— Разбира се.

Той посегна и разтри врата си с ръка.

— Доста дълъг ден, нали? Не си ли мечтаеш вече за уикенда?

Млъкни, заповяда му тя мислено, за да мога да тръгна. Сви рамене:

— Харесва ми да работя. И като заговорихме за това, трябва да взема кръвна проба. Това е заповед.

— Да, разбира се — погледът му се спусна по тялото й. — Искаш ли да излезем на вечеря утре вечер?

Въпросът я зашемети за момент.

— Имам си приятел — с лекота го излъга. Повдигаше й се само от мисълта да излезе с някой, който работи за Мерикъл. — Но, благодаря, че попита.

Устните му се сковаха, а топлото чувство, което грееше в зелените му очи помръкна.

— Разбирам. Добре. Тръгвай. Трябва да попълвам документи. — Обърна се в противоположна посока и се отдалечи. — Занимавам се с прекалено много бумащина — чу го да мърмори, преди да изчезне зад ъгъла.

Камерите ме наблюдават, напомни си Ели, като се бореше с порива си да побегне. Отиде небрежно до килията на 416, сякаш нямаше никакви проблеми. Поне се надяваше да изглежда така.

Боже мой, молеше се на ум, нека да стигна навреме! Пръстите й трепереха, докато набираше кода на дигиталната ключалка. Алармата сигнализира, когато прие кода, металната преграда се плъзна на една страна със съскащ звук и тя отвори вратата. Влезе бързо вътре. Принуди се да се усмихне изкуствено.

— Идвам, за да взема кръвна проба.

След нея вратата автоматично се затвори, ключалките щракнаха и я заключиха в стаята. Огледа помещението и ахна от жестокото насилие, което се разкри пред очите й.

416 вече не беше прикован към стената. Лежеше с лице към студения под. Веригите, които обхващаха китките му, бяха приковани към желязна халка, циментирана за пода. Ръцете му бяха широко разтворени над главата, а краката все още приковани към стената. Якоб беше махнал панталоните на затворника — захвърлени на топка в ъгъла — и бе застанал на колене между широко разтворените бедра на 416, които заемаха това положение, благодарение начина, по който беше завързан. Отне й само секунда да осъзнае какво беше намислил техникът. Якоб се дръпна назад върху петите си и замръзна, изненадан от внезапната й поява. След като се съвзе, той изпусна инструмента, с който смяташе да измъчва — една от полицейските палки на охраната — и понечи да се изправи. Посегна към разтворените си панталони и опита да ги закопчее, проклинайки.

— Ти, болен негоднико…

Ели започна да действа, преди да помисли, замахна с всички сили с твърдата пластмасова кутия, която стискаше толкова силно, че се бе забила болезнено в дланта й, и удари Якоб през лицето. Той падна и извика, но тя не спря до тук. Скочи и възседна тялото му, приковавайки го към земята. Сграбчи кутията с две ръце и продължи да го налага, обхваната от чиста ярост. Той опита да защити лицето си, но след няколко удара, ръцете му се отпуснаха безжизнено на пода.

— Чудовище — продължи тя, като го удари отново, но след това осъзна колко кърваво беше станало лицето му. Спря с треперещо тяло и се загледа в техника.

Погледът й се отмести от обезобразеното му лице към кутията, която още стискаше. Кръв беше размазана по цялата страна, с която го бе удряла. Изпусна кутията на пода, шокирана, и се дръпна от тялото на техника. Гърдите му не се повдигаха.

— О, боже! — ахна тя. Посегна към гърлото му, за да провери пулса. Простена. Не можеше да го долови. — О, боже! О, боже! О, боже! — продължи да шепне, сигурна, че го е убила.

Обърна се и погледна 416, сякаш сега си бе спомнила за него. Гледаше я с широко отворени очи. Той премигна — беше видял какво бе направила с техника. Ръцете й трепнаха и тя сведе поглед надолу.

Току-що убих Якоб. Погледът й се върна яростно към ужасната гледка на чудовището, което бе атакувала. Заслужаваше си го. Опита да се успокои. Мисли! Те ще дойдат и ще го намерят. Ще узнаят, че аз съм го убила. Ще ме отведат и измъчват, за да се опитат да разберат защо съм се намесила. След това ще ме убият. Доказателството никога няма да стигне до шефа ми. По дяволите, Ели, мисли!

Погледна нагоре към камерата. Червената лампичка не светеше, значи не беше включена. Охраната беше изпълнила заповедта на Якоб. Значи никой, освен 416, не бе видял какво се случи. Нямаше представа, докога камерите щяха да останат изключени, но предполагаше, че докато Якоб не дадеше знак да се включат отново. Преглътна мъчително и се изправи. Погледна към мъжа, който я наблюдаваше напрегнато, безпомощно окован на пода.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя.

Обектите, които се тестваха, бяха опасни. Бяха я предупреждавали хиляди пъти, че веригите, с които ги приковават, често се чупеха. По някакъв начин Мерикъл Индъстрис нелегално беше комбинирала човешка ДНК с животинска, което правеше тези създания по-силни физически от обикновените хората. Дори техният облик се отличаваше. Но въпреки това, понякога лабораторен персонал и доктори биваха убити от хората, които бяха създали. Вътрешно се бе зарадвала, когато чу за първи път новината, защото мразеше всеки, който работеше в секретната лаборатория или взимаше участие в нелегалните експерименти. Мерикъл Индъстрис бе изследователска компания за лекарства, която щеше да направи всичко, за да спечели пари.